Нови герои от света на видинските самодиви ще омаят почитателите на българските фентъзита, вдъхновени от родния фолклор!
Из уличките на тайнствения Видин плъзват злокобни караконджули и кръвожадни бродници… а в окото на бурята попада „Градска самодива“ със студена красота.
След битката, която даде финалния акорд на обичаната от хиляди читатели трилогия „Змей закрилник“, видинската стихия Симона Панова се завръща с нова поредица!
„Градска самодива“ е книга първа от изпълнена с магия и легенди история, която се развива само месеци след „Змей омайник“ и ни запознава с нови герои от вселената на видинските самодиви. А читателите ще имат още поводи за срещи с любимите Рая, Зора и Йордан.
Непоклатимата крепост „Баба Вида“ сияе на брега на Дунава като верен страж на Видин вече повече от хиляда години, а самото Зло нашепва:
„Сладки сънища, царкиньо. Спи непробудно, змейски сине.“
Срацимира е „Градска самодива“. Една от малкото, оцелели след кръвопролитната битка за съдбата на Видин, и единствената, която все още живее сред обикновените смъртни. Но дните ѝ в града са преброени. Преди близките ѝ да забележат, че не старее, Срацимира ще трябва да последва посестримите си и да заживее в горите като истинска самодива. Далеч от малкия, но уютен свят, който си е създала.
Ала над главата ѝ е надвиснала и по-сериозна заплаха. Оределите редици на самодивите и юдите не смогват да опазят света на живите от ужасиите, нахлуващи откъм Оня свят. Караконджули прииждат, пируват със страховете на смъртните и ръсят разруха след себе си, вдигайки мъртъвци от гробовете им.
За да възпре нашествието им, Срацимира ще трябва да си сътрудничи с глогаря Явор. Ловец на вампири, роден от съюза между плътник и жив човек, Явор пристига във Видин с мисията да прочисти града от неживи. Срацимира приема неохотно работата с него, но дали общата им обич към тежката музика може да скрепи доверието помежду им?
Междувременно психиатърът Орлин Лилов е изправен пред изключително странен случай. Бременната му пациентка твърди, че носи детето на змей в човешки облик. Заинтригуваният Орлин тръгва по следите на загадката в опит да я разнищи.
Съдбите на Срацимира, Явор и Орлин ще се усучат в пъстра плитка от опасности, свръхестествени разкрития и неочаквани съюзи. А Доброто и Злото са само двете страни на една и съща шевица.
Симона Панова достига нови змейски висини на работата си с писателското перо и повлича читателите в още по-смела, епична и вълнуваща фентъзи поредица на световно ниво.
„Градска самодива“ е омайна отвара с дъх на билки и пресен хляб, която ни води по острия ръб между пламенната ярост и хладнокръвното спокойствие. Ловът започва и е време да изберете страна!
**Макар да е първа част от нова поредица, „Градска самодива“ разкрива някои ключови детайли от сюжетите на „Змей закрилник“, „Змей побратим“ и „Змей омайник“. Моля, обърнете внимание на това, ако все още не сте прочели трилогията, а имате намерение да го направите.
Из „Градска самодива“ от Симона Панова
Първа глава
Портите на Оня свят се открехнаха безшумно. Лъч ослепителен мрак се процеди предпазливо навън и се озърна. Нямаше никого: пред него се ширеше Долната земя, а оттам пътят към света на живите беше отворен.
Късмет? Или капан?
Снопът тъмнина се отдели от Последните порти, но остана нащрек. Въгленовочерният му силует нямаше плът и постоянна форма – беше смолист, тежък и полупрозирен като дунавска мъгла.
Караконджул. При това именно главатарят им: Кръволок.
На външен вид не му личеше, че е най-могъщият от своето племе. Сянката му се сгъсти и смали до облаче с размерите на котка, а после гладко се понесе над пропастта, отделяща входа към Оня свят от Долната земя.
Кой пази тук? Къде е стражата?
Кръволок пикира над непроходимата дъбрава на Долната земя. Търсеше авангарда си – четирима свои подопечни, които бе изпратил да му разчистят пътя. Явно или се бяха справили изненадващо ловко, или Последните порти действително бяха останали без надзор още на първия от Мръсните дни.
Струваше му се малко вероятно обаче. Самодивите никога не биха пренебрегнали така дълга си, макар редиците им да се бяха стопили до шепа оцелели след кръвопролитната битка на Горещниците. В юдите би се усъмнил, познавайки буйната им природа, ала новата им водачка Зора управляваше с желязна воля. Бивша самодива, настояща юда – смесица от най-опасните черти и на белите, и на алените посестрими.
Ще бъда нащрек за нея.
Гневен крясък грабна вниманието на караконджула и го примами да се сниши току над пищната зеленина на Долната земя. От дебрите ѝ го лъхнаха знойна влага и задушливи аромати на безброй растения, смесени в обонятелна какофония.
Викът се повтори и Кръволок долови в него разочарование и умора.
Значи все пак има пазач на Портите.
Сякаш в потвърждение трима караконджули изхвърчаха панически изпод дърветата и профучаха покрай главатаря си, без да го забележат. Сподири ги безсилната ругатня на изтървалия ги часовой.
Трима. Четвъртият е заловен.
Любопитството на Кръволок го придърпа към мястото, от което се бяха изплъзнали подчинените му. Мелодично подрънкване го ориентира, той се сви в мъничко кълбо сгъстен мрак и се прокрадна по-близо.
Миг по-късно стражът се мярна между избуялите листа. Приличаше на човек – едър млад мъж с ръждивокафяви коси и ядно стиснати устни. Само белезникавите му ириси издаваха, че е погледнал Луната в очите.
Върколак. Не е Куцулан обаче, а някое от вълчетата му.
Върколакът не съзря стаения сред клоните Кръволок – зает беше с подопечния му, когото бе заловил. Безплътният пленник кротуваше в капана: здраво затворена сфера от втвърдена смола, примесена с пепел. Бариерата на пепелта бе непробиваема за него, а допирът ѝ го изгаряше така нетърпимо, че той не смееше и да шукне.
Кръволок не почака развоя на ситуацията. Тихомълком се отдалечи и продължи към кръстопътя между световете, където растеше Великото дърво. Земята на живите го привличаше неустоимо.
Умирам от глад!
Току-що бе похапнал, но без охота. Преди да излети през Последните порти, бе изсмукал до капка страховете на новопристигнала на Оня свят старица. Изобщо не му се усладиха. Опасенията на мъртвите далеч не бяха така примамливи и засищащи като искрената, непресъхваща паника на живите.
Не че Кръволок и подчинените му имаха особен избор – менюто им се състоеше основно от тревогите на наскоро споминали се човеци. Именно такава беше ролята на караконджулите на Оня свят: да изяждат земните страхове на починалите. Така се изхранваха и едновременно с това прочистваха съзнанието на мъртъвците, за да ги подготвят за безметежно съществуване в Отвъдното.
Полезно. Но далеч не така апетитно като претрупаните с ужаси трапези, които въображението на живите предлагаше. Кръволок ускори, предвкусвайки угощението, което щеше да си устрои съвсем скоро. Отдавна не бе припарвал до света на хората, но щом проникна в него, лесно намери набелязания град. Не можеше да сбърка чудните извивки, които искрящата повърхност на Дунава описваше в мрака. Сгушен в една от тях, Видин спеше мирно като дете в люлка, завит с уютната илюзия за безопасност.
Нани-на.
В самото сърце на града сияеше непоклатимата цитадела „Баба Вида“ – верният страж на Видин вече повече от хиляда години. Крепостта блещукаше като змейска люспа на брега на реката, а двамата закрилници, вградени в основите ѝ, бдяха отдадено над нея и града.
И един над друг, ако слуховете са верни.
Младата царкиня на Видин, поела короната едва преди няколко месеца, се бе унесла в покоите си, положила глава на гърдите на своя избраник. Отдалече си личеше, че той е змей – омайната красота го издаваше.
Кръволок не можеше да ги зърне, ала се размечта да вкуси страховете и на двама им. Колко ли сочни и тръпчиви бяха нейните, щом на плещите ѝ тегнеше грижата за цяло царство? Неговите пък сигурно имаха пристрастяващи лютиви нотки, тъй като се въртяха около нея.
Сладки сънища, царкиньо. Спи непробудно, змейски сине.
