Книгата вече се срещна с първите си читатели на официалната си премиера с участието на актрисата Елена Петрова.
След като Анна Авиил омая хиляди български читатели с плътната литературна плетка на романа „Божана“, писателката със сърце, пленено от родната история, се завърна с майсторското продължение – „Христина. Дочакано утро“.
В него бдящият над родната къща на Божана бор отново ни приветства под плътната си сянка, за да ни изпее звънката песен за живота на дъщеря ѝ Христина. С нея се разгръща и нова глава от историята на младата българска държава, на която тепърва ѝ предстоят турбулентни години, в които искрената вяра и любов са по-нужни от всякога.
„Христина“ вече се срещна с първите си читатели по време на софийската си премиера на 21 април в Централен военен клуб. Под въздействащите звуци на контрабас и китара талантливата актриса Елена Петрова разчувства посетителите на събитието с трогателен откъс от романа.
Самата Анна Авиил не скри емоцията си от вълнуващата среща и се впусна в прочувствен разговор с журналистката Диана Радева. В него писателката разказа повече за великите фигури от българската история, вдъхновили романа ѝ – като героя от Дойран генерал Владимир Вазов и Коронования ангел на България – царица Елеонора Българска.

„Христина. Дочакано утро“ запазва и разгръща най-силните мотиви от „Божана“ – вярата, почитта и родолюбието, а като основна тема на романа се извисява милосърдието.
В разгара на драматичните събития на Балканската и Междусъюзническата война красивата и обичана дъщеря на Божана не може да остане безучастна, виждайки мъката в очите на страдащите деца, прокудени от поробените земи на Беломорска Тракия.
„Христина“ открива своето призвание в лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска – почитаната българска царица, която се отрича от дворцовия блясък в името на добродетелта.
В сърцето на младата девойка започва да кипи огнена решителност да закриля по-слабите, чиста любов към едно „Дочакано утро“ и надеждата, че добрината винаги може да бъде фар, който да сочи по пътя към дома. Там, където порасналият бор я чака, за да чуе историите ѝ.
Опирайки се на многобройни исторически текстове и източници, Анна Авиил изплита още една вдъхновена ода за силата на България да преминава през изпитания и решителни избори.
Богат на емоциални краски, „Христина“ е пламенен разказ за дълга към родината, високите идеали и подвизите на едно вече отминало време, които могат да ни служат като светъл пример и до днес.

Из „Христина. Дочакано утро“
от Анна Авиил
1899 година
Глава 2
Сутрешната закуска бе поднесена в елегантен фин порцелан, ръчно изрисуван с изтънчени плетеници от сини и червени цветя и златни кантове. Изящно подредени върху блестящобялата покривка, съдовете бяха отрупани с изобилие от пресни и сушени плодове, сирене, варени яйца, баница, ябълков сладкиш, прясно опечен хляб, намазан с масло. В средата на дългата овална маса бе поставен сребърен самовар за чай, в чиято лъскавина се отразяваха утринните лъчи. До него бяха подредени чашите за чай, към които все още никой не посягаше.
Седнала в скута на своята майка, малката Христина държеше парче ябълков сладкиш с две ръце и лакомо се хранеше. Надвесена над нея, Божана събираше падащите трохички от роклята на детето и от време на време поставяше по някое зърно грозде в устата си.
– Скъпа, ти така не се храниш – загрижено се обади Стефан, който седеше срещу тях. – Защо не я оставиш да се храни сама? Тя е вече голяма.
– Колкото и да е голяма, тя все ще има нужда от мама, нали така, мъничка моя!
Божана притисна детето до гърдите си и нежно целуна личицето му. То се засмя широко с пълна уста и оттам изпаднаха още повече трохи.
– Аа, не! С пълна уста не се смеем и не говорим, само папкаме. – Младата жена закачливо щипна нослето на детето и отново изтупа рокличката му.
– Скъпа, аз наистина се тревожа за теб! Не се грижиш добре за себе си, сутрин не закусваш достатъчно, вечер също така. От прислугата разбирам, че и не почиваш достатъчно. Обеща ми да не се уморяваш. Все още не съм забравил как изгуби съзнание от преумора, когато беше бременна с Христина.
– Не се тревожи, скъпи, аз съм добре. Чувствам се прекрасно! Ето, виж – Божана с усмивка вдигна две ръце във въздуха и отново се приведе към момиченцето в скута си.
– Да, но ти напълно си отдадена на детето и аз мисля, че вече е крайно време да имаш помощник за нейното отглеждане, най-вече възпитание.
Божана рязко вдигна глава и едва забележимо смущение премина през лицето ѝ.
– Нямам нужда от помощник, знам как да гледам детето си. Аз съм отгледана само от баба ми и виждаш колко много ми е дала, колко много ме е научила и как ме е възпитала. Кой може да даде повече любов и внимание на детето си от самия родител?
Ако се бе вслушал по-внимателно в гласа на съпругата си, Стефан би усетил лекото му трепване от време на време, но той настоятелно продължи:
– Не ти говоря за любов и внимание, скъпа. Ти винаги ще ѝ даваш това и тя никога няма да е лишена от твоите чувства, но тя вече е голяма и…
– Голяма? – прекъсна го Божана с неестествена приповдигнатост, от която се улавяше някакво напрежение. – Голяма, казваш – тя се обърна към детето. – Хайде да видим кой си знае името!
Изяло парчето, което държеше, момиченцето се протягаше за второ, но майка му нежно придърпа ръчичката му и обхвана личицето му с длани.
– Кажѝ Христина.
– Тина – повтори то и се засмя.
– Нее, не така. Кажи го правилно – Хрис-ти-на! – бавно наблегна на всяка сричка младата жена.
Детето вторачи ококорени очички в майка си и я погледна съсредоточено, наклони главичка на едната, после на другата страна и изведнъж оживено отсече:
– Тина!
Божана се разсмя с пълен глас, стисна енергично детето в скута си и разцелува лицето му. Сетне се обърна отново към съпруга си и каза, като се стараеше да звучи весело и убедително:
– Ето колко е голяма! Името си още не може да изрече.
– Скоро ще навърши четири години – подхвана Стефан, – а и бебето ще се роди малко след това. Нужно е сериозно да обмислим наемането на гувернантка. Може да се обърнем за препоръка към Дора Драганова. Тя познава доста жени с европейско образование.
Божана отново погледна съпруга си и руменината леко се отдръпна от страните ѝ.
– Защо ни е гувернантка? И преди говорихме за това. Аз искам сама да отглеждам детето си и сама да го науча на каквото трябва. Забрави ли, че ме бяха поканили за учителка на село, преди да те срещна? Способна съм да ѝ дам добри знания и умения.
– Не съм забравил, скъпа, и не се съмнявам в това, на което ти можеш да я научиш, но ние трябва да подготвим Христина за по-нататъшното ѝ образование. Нужно е да знае чужди езици.
При последните думи на Стефан, произнесени с особена твърдост, Божана усети как дланите ѝ изтръпват. Болка и гняв прерязаха сърцето ѝ.
Чужди езици… Европейско образование… Това е, което ѝ липсваше. Недоволен ли бе съпругът ѝ от нея?…
За втори път той подхващаше тази тема. Липсата на образование винаги я бе измъчвала, но да го чуе от устата на съпруга си това вече бе твърде тежко за нея.
Ако тръгне да се защитава, то значи да признае, че той е прав. Но той наистина е прав, тя не може да научи детето си на чужди езици и на европейско образование… Тя може да го научи на много други неща, но не и на това… Но когато я взе за жена, той знаеше, че взема обикновено селско момиче. Не бе очаквала някой ден да говорят за това. Но той искаше най-доброто за Христина. Не искаше ли и тя същото за детето си?
Защото Стефан бе получил най-доброто от майка си. Но и Божана бе получила най-доброто от баба си. Ето как се различаваха едното и другото добро. Ето как тя не се побираше в неговите представи за най-добро.
Нима тя не бе най-доброто за тяхното дете?…
Все повече се прокрадваха в нея обида и огорчение. Очите на младата жена се премрежиха и тя усети, че с усилие удържа напиращите сълзи. Божана вдигна гордо брадичка и остро се вгледа в Стефан. От любимото лице топло я галеше кехлибареният поглед, който винаги я бе карал да потръпва и да желае неговата милувка, но сега ѝ се стори, че я гледа далечно и чуждо.
– Защо е нужно всеки път така да се отрупва масата? – ненадейно отклони разговора Божана. – Ние изяждаме само малка част от тази храна. Всичко това е излишно.
Стъписан от твърдия тон на съпругата си и от тази внезапна промяна на разговора, Стефан отговори колебливо:
– Скъпа, знаеш, че мама остави този ред. Прислугата е свикнала така и продължава да го спазва.
– Да, но сега нея я няма. Ето, вече има година, откакто заминаха с Анастасия.
Стефан продължи объркано:
– Мама все се суети на някого да не му липсва нещо или да не е останал гладен.
– Сега само ние, тримата, сядаме на тази маса. А и преди, когато бяхме повече хора, пак се слагаше излишно много храна. Храната е благословение, не бива да се разхищава.
– Добре, скъпа, постъпи, както намериш за добре.
– От утре ще има промяна в реда за хранене.
***









