Автори: Шобан О‘Грейди, Костянтин Худов и Хайди Ливайн washingtonpost.com
Превод за “Гласове”: Екатерина Грънчарова
Бавната контраофанзива помрачава настроението в Украйна
Близо 18 месеца Украйна удържа руската инвазия, като мобилизира подкрепа за войските си от победите на бойното поле в областите Киев, Харков и Херсон. Тези победи преведоха обсадените украинци през цялата зима на въздушни нападения срещу гражданска инфраструктура, както и през бруталната и символична битка за Бахмут – източният град, който падна под руски контрол през май
През цялото това време украинските власти и техните западни партньори раздухваха предстоящата контраофанзива, която, подкрепена с нови оръжия и обучение, се надяваха да обърне хода на войната.
Но два месеца, след като Украйна тръгна в атака, със слабо забележим прогрес на фронта и безмилостно, кърваво лято в цялата страна, наративът за единството и безкрайната упоритост започна да се размива.
Броят на загиналите – неизборими хиляди – се увеличава ежедневно. Милиони са разселени и не виждат шанс за завръщане у дома. Във всяко кътче на страната гражданското население е изтощено от поредицата нови руски атаки – включително удари по историческа катедрала в Одеса, жилищна сграда в Кривой рог и център за кръвопреливане в региона на Харков.
През последната седмица две руски ракети удариха блок в източния град Покровск – от където евакуационен влак редовно събира хора, бягащи от предните фронтови зони наоколо – като уби цивилни граждани и служители от аварийните служби, побързали да се притекат на помощ. Украинците силно се нуждаят от добри новини, но просто не получават такива.
Свитлана Жданова си почива, минавайки покрай разрушен от руските ракетни удари ресторант в Покровск
Във вторник вечерта учителката по музика Свитлана Жданова е седяла в дневната си в Покровск, когато ракетите са се врязали в блока ѝ, разбивайки всички стъкла на жилището и счупвайки пияното ѝ. Тя не знаела къде другаде да отиде, затова разчистила апартамента, в който живее от 1969 г. и решила да остане.
Раиса Рибалченко, на 78 години, живеела на четвъртия етаж на тежко повредената от двойния удар сграда. Тя била в кухнята, когато ударил първият взрив. Скоро след това петима мъже почукали на вратата ѝ с викове: „Има ли някой жив?“ Тя отвърнала, че е жива. Един от тях я свалил по стълбите. След малко ударил и следващият взрив. Поне девет души са загинали до момента, а десетки други са ранени. В сряда Рибалченко е сред множеството от шокирани хора, които си помагат, докато зазидват прозорците и събират останките от живота си. Тя се надява правителството да поправи апартамента ѝ. „Но сега не знам“, казва тя. „Нямам никаква представа какво следва. Просто съм в шок.“
В Смила, малък град в централна Украйна, сладкарката Алла Близнюк, на 42 години, разказва, че всеки ден продава слдаки за погребенията, които родители подготвят за своите убити на фронта стотици километри далеч деца. Преди, разказва тя, въпреки болезнената ситуация, „хората бяха обединени“. Те са ставали доброволци, приготвяли са си един другиму храна и са носели храна на на войниците. Сега, казва тя, има чувство на колективно „разочарование“.
Близнюк също живее със страха, че съпругът или двамата ѝ синове на възраст за война ще бъдат мобилизирани. Тя вече е забелязала, че по улиците ходят много по-малко мъже от преди. Украйна не разкрива броя на военните жертви, но всички споделят истории, разказва тя, за новите войници на фронта, които преживяват само по два или три дни. „Защитниците на нашата страна трябва да са професионалисти. Наистина ми е мъчно“, казва тя. „Ние, украинците, не заслужаваме тази съдба.“
В Донецка област украински войник от естонски произход, наричан Сузи, работи в пункт за стабилизиране, където лекуват ранените войници, преди да ги транспортират до болници в по-безопасни градове. В един от последните дни той помага за подреждането на чувалите за трупове, които скоро ще бъдат използвани в импровизираната морга, която вече мирише на смърт.
Понякога, разказва той, телата на войниците са така разкъсани, че трябва да използваме два или три чувала, за да ги съберем. Има случаи, в които войници се връщат със „само 15 процента от телата си“, казва Сузи. „Не съм виждал толкова много кръв преди.“
„Това е толкова висока цена за свободата“, добавя той.
Тези сцени се разиграват на цял един свят разстояние от Киев, столицата, където гражданите – донякъде защитени от засилената въздушна отбрана – понякога дори не реагират на сирените за въздушна тревога. Но дори и тук болезнените знаци на войната са навсякъде.
На пейките по парковете прясно ранени войници, които се лекуват в столицата, пият кафе и пушат цигара, преди да се върнат в болничните си легла. Гледат как цивилните граждани се разхождат с кучета и бебета в ръце.
34-годишният Виктор, бивш сервитьор в ресторант, е един от тях. Той попада под минометна атака в окоп на фронтовата линия в Запорожие. Китката му е разцепена на две, а лицето – сега покрито с кори от рани – е било обсипано от шрапнели. Коляното му също е било ударено. Сега той вижда в Киев, че баровете и ресторантите са пълни, а градът гъмжи от трафик. Група деца минават покрай него и извръщат глави, за да гледат раните му. Виктор, който помоли да не разкриваме фамилията му от съображения за сигурност, се смята за късметлия, защото поне може да ходи.
Много други мъже в същия парк са с липсващи крайници, а фейсбукът на Виктор е залят със снимки на войници, които изобщо не са се завърнали у дома. Тези образи го преследват толкова силно, че той вече не иска да гледа в телефона си. „Прекалено е депресиращо“, казва той.
Последната битка е била изтощителна. Единият ден на частта му е отнело седем часа, за да се придвижи само с 400 метра, разказва той. „А това беше доста бързо.“
Той и съпругата му, която също служи в армията, трябва да се видят този следобед за първи път след раняването му. „Вероятно ще се разплача“, казва той. Веднага след като оздравее, ще се върне на фронта.
Руслан Проектор, на 52 години, е загубил крака си през лятото, след като е стъпил на мина, докато се бие на изток. Веднага след това е бил ранен отново, когато войникът, който му помагал да стигне на безопасно място, е настъпил друга мина. Сега, докато се възстановява в Киев, съпругата му, Анна Олийник, на 47 години, казва, че иска „контраофанзивата да бъде по-активна“. „Всички тези хора се връщат от фронта без крайници“, казва тя, гледайки съпруга си в инвалидната количка.
„Искам цената, която те платиха, да бъде оправдана. Иначе това, което те преживяха, е безсмислено.“
При положение, че има избор, Проектор не би се върнал отново на фронта. „Взимат всички и ги пращат на фронтовата линия без истинска подготовка“, казва той. „Не искам да бъда заедно с немотивирани хора.“
Други като него са гневни най-вече на Русия, но не се страхуват да критикуват и Украйна. Този месец президентът Володимир Зеленски призна, че правителствен одит на центровете за набиране на войници е установил „отвратителни“ практики на корумпирани служители. Войник, който е известен с позивното име „Позитив“ и се възстановява в болница в Киев след мозъчни сътресения, получени при Херсон и Бахмут, смята, че хората, които се възползват от войната, за да печелят, „трябва да бъдат изпращани на фронтовата линия“.
Юлия Палцева, на 36 години, рецепционистка в Киев, каза, че е шокирана от начина, по който жителите на Киев все още празнуват и се социализират. Нейният приятел е на фронта и скоро ще бъде прехвърлен да воюва близо до Бахмут, каза тя. „Всички тези танцуващи и смеещи се хора трябва да си спомнят за момчетата, като моя приятел, които са в окопите, без почивка и под всекидневен обстрел“, мисли Палцева. Колкото до контраофанзивата, тя казва: „Очакванията ни бяха по-големи. Ако изобщо нещо става, става много бавно.“
В Кривой рог 58-годишната д-р Валерия Масляник въздиша, гледайки нагоре към разрушения си апартамент – само дупка в частта на сградата, която е разрушена при удара миналия месец. Празна дупка има и на мястото, където преди са живеели съседите ѝ. Навън е струпана купчина плюшени играчки и цветя в тяхна памет. Мислейки вече за предстоящата зима, тя се бои, че прозорците ѝ няма да бъдат сменени преди падането на температурите. Уморена е и не вижда близък край. „Искам да отида на море“, казва тя тъжно. „Но руснаците ни взеха всичките морета.“
На улицата отсреща строителният работник Володимир Праведник, на 46 години, се спира да огледа разрушенията. Сестра му живее в същия блок, но се разминава невредима.
Праведник се бои, че атаката е била „само началото“ на повече удари по индустриалния град. Той живее зад ъгъла и всеки път, когато минава покрай разрушената сграда, си казва: „Жал ми е за нас, украинските мирни граждани, че трябва да понесем толкова страдание.“
О‘Грейди и Худов предават от Киев, Кривой рог и Смила. Хайди Ливайн предава от Покровск и други места в Донецка област.
За репортажа допринесе и Михайло Мелниченко.
