България в момента е точно като през 89-та година – на голям кръстопът. Тогава стояхме пред избора: да поемем на Запад към „добрия капитализъм“, бананите и охолството, или да останем свързани с Изтока и старото безвремие. Хората избраха бананите и подскачаха от радост по площадите. Днес, през 2026-та, сме изтощени от „Европейския илюзиорен съюз“ – един огромен балон, който се пука от затварянето само на един проток и ще се срине окончателно при затварянето на Вратата на сълзите (Баб ел-Мандеб).
Светът се промени радикално. От ерата на „безплатни пари“ и евтини кредити преминахме към суровия глад за полезни изкопаеми, фосилни горива, метали и храни. Нито едно от тези неща не се добива в изобилие в Западна Европа. Обективно погледнато, единственият реален шанс на Стария континент да оцелее и да задвижи отново ръждясалото си икономическо колело е да обърне поглед на Изток – там, в „задния двор“ на Европа, където се произвежда и добива абсолютно всичко необходимо.
Какво се случи след 89-та?
През 89-та ни обещаха рай – демокрация, пазарна икономика, евроинтеграция. Вместо това получихме:
• Хронична политическа нестабилност (осма предсрочна кампания от 2021 г. насам)
• Корупция на всички нива
• Демографска катастрофа
• Икономика, която все още е най-бедната в ЕС (благодарение и на евро-спекулацията от 1 януари 2026 г.)
Влязохме в еврозоната с нисък дълг и дефицит, но и с огромни структурни проблеми – ниска производителност, зависимост от ЕС фондове и политическа криза. Обещаваха ни Еврото да донесе „повече търговия и инвестиции“, а вместо това ни донесе още по-голяма уязвимост към брюкселските решения и глобалните шокове.
Днешният шок: „Вратата на сълзите“ и енергийният апокалипсис
Затварянето (или сериозното затрудняване) на Баб ел-Мандеб заедно с проблемите около Хормуз удря Европа право в слънчевия сплит. Това не е просто „криза в Червено море“ – това е прекъсване на ключови маршрути за нефт, газ и стоки от Азия към Европа.
Цените на енергията скачат, инфлацията се връща, индустрията страда. България, макар и с относително по-добро вътрешно производство на ток, не е изолирана – внасяме горива, зависими сме от глобалните пазари и от европейската солидарност, която често се оказва само на думи.
Европа години наред се самозалъгваше, че може да мине на „зелена“ енергия и американски LNG, докато санкционираше руските доставки.
Резултатът?
Прехвърли зависимостта си от един доставчик към друг, без да реши фундаменталния проблем – липсата на собствени ресурси. Сега, когато светът гладува за реални стоки, а не за зелени сертификати и субсидии, Западна Европа изглежда като ръждясала машина без гориво.
Алтернативата:
Поглед към Изтока и BRICS духа
BRICS (и разширеният му формат) не е просто клуб – това е платформа на страни, които контролират огромна част от глобалните ресурси: нефт, газ, редки земни елементи, храни, метали. Русия, Китай, Индия, Иран, Саудитска Арабия, Бразилия и новите членове/партньори представляват реалната производителна сила на планетата днес.
За България това означава прагматичен избор:
• Енергийна диверсификация — Вместо да чакаме милост от Брюксел или Вашингтон, да търсим директни доставки и сътрудничество с източни доставчици. България има географско предимство – на кръстопътя между Европа и Азия.
• Икономическо преориентиране — Да спрем да бъдем само „периферия“ на ЕС, която получава фондове срещу послушание, а да развиваме реална индустрия, селско стопанство и туризъм с партньори, които не ни налагат идеологически условия.
• Суверенитет — Вместо да повтаряме брюкселските мантри за „зелена сделка“ и санкции, които ни удрят самите нас, да водим политика в интерес на българския гражданин и бизнес. Народът ни е уморен от експерименти – иска евтини сметки, работни места и стабилност.
През 89-та избрахме бананите и Западa. Днес бананите свършиха, а Западът сам се задушава от собствените си санкции и зелени утопии. Време е за нов, прагматичен избор – не „или-или“, а „и-и“: да останем част от Европа, но без да се самоубиваме в името на чужди геополитически игри. Да погледнем на Изток не като към „враг“, а като към партньор, който има това, от което се нуждаем.
България не трябва да повтаря грешките от 89-та – да скача от радост за поредната илюзия. Трябва да изберем реалността: ресурси, енергия, храна и развитие. Време е за про-български дух – суверенен, прагматичен и ориентиран към оцеляване и просперитет, а не към идеологическо самоубийство.