Читател на СайтЪТ изпрати трогателен коментар, след като за пореден път в ранните часове на деня му се е наложило да тича към Спешния център на МБАЛ “Св. Анна”, превит на две от болка. Публикуваме написаното без редакторска намеса.
“Уважаема редакция, искам да споделя с вас възхищението и респекта си към младите хора, които вместо да въртят гюбеци по дискотеките, спасяват с усмивка и търпение виещи от болка пациенти в Спешното отделение на МБАЛ “Св. Анна”. Аз съм един от тях. Рядко ми се случва, но се случва, да хукна към центъра, осъзнал, че не мога да се справя сам с пристъп на детето си или с болка, която ме е пронизала в съня ми. Смятаме се за велики и недосегаеми, критикуваме, плюем здравната система, всъщност плюем всяка система, докато не се наложи да си признаем, че не сме свръхчовеци и имаме нужда от помощ.
Така снощи около полунощ, от нищото, ме връхлита зверска болка в корема и стомаха. Дали е от храна, дали от вирус, в случая няма значение. Примъквам се до домашната аптечка и гълтам всичко, за което съм чувал, че помага. Но не помага, боли и боли. Разбирам, че колкото и да ми е неприятно, ще трябва да запаля колата и да потърся помощ след час и половина гърчове. Стигам до Спешния център като във филм на ужасите, блед като платно, не мога да говоря, треперя от болката.
Навън ме посрещат любезно охрана и дежурна сестра. Описвам състоянието си и почти припадам в чакалнята. Скоро ме викат в дежурния кабинет. Посрещат ме две момичета, на годините на дъщеря ми, които цяла нощ стоят будни, за да помогнат на хора като мен. Няма гордост, няма его, по нисък съм от тревата, само искам болката да спре. Тези деца ме успокояват, че ще открият причината и ще решат проблема. Часът е 1.30 след полунощ. С усмивка ми мерят кръвното, правят ми кардиограма, пускат ми изследвания, рентген. Тръгвам с последните си сили по етажите. Навсякъде, в лаборатория, рентген, вратата се отваря при първо позвъняване и отново млади хора ме посрещат със съчувствие и всеотдайно професионално отношение. Никой не е сърдит, че вместо да поспи на дежурство, трябва да ме върне към адекватно състояние.
В коридора има майка с детенце, млада двойка, все хора, дошли във време за най-сладкият сън, тук, за да търсят спасение.
Докато обикалям по изследвания, болката започва бавно да отпуска зловещата си хватка, вследствие на направената инжекция. Започвам да мисля трезво и това, което изпитвам е ОГРОМНА ЧОВЕШКА БЛАГОДАРНОСТ!
Връщам се в кабинета, чакам отпред не повече от две минути, канят ме отново с усмивка. Причината за състоянието ми е установена, успокояват ме – няма нищо страшно! Назначават ми терапия и ме уверяват, че ако има нещо – те са там и аз винаги мога да се обърна към тях за помощ.
Вярвам в доброто и човека заради тези деца, които са избрали да прекарват безсънни нощи в тежки дежурства и да се справят с най-трудното нещо на света, човешката болка.
И днес, когато вече не боли, осъзнавам – жив съм, щастлив съм, благодарен съм и искам всички хора да бъдат осъзнати като мен. Правете добро, давайте надежда, помагайте, винаги, когато можете и с каквото можете и животът ви ще има смисъл.
Като на тези млади лекари от Спешното отделение на МБАЛ “Св. Анна”. Поклон!”
