Жена, принудена да живее с по-малко от 300 лв. на месец, докато чака преизчисляването на реалната й пенсия, сподели за ходенето си по мъките и бездушното отношение от страна на чиновници, които я неглижират и пращат за “зелен хайвер”, докато тя търси отговори кой по веригата не си е свършил работата. Публикуваме писмото, изпратено до TheSite24 без редакторска намеса, с надежда институцията, която се визира в него да се задейства и да си свърши работата.
“Здравейте екип на СайтЪТ!
Пиша Ви това с надеждата,че по Коледа стават чудеса. Всеки таи в сърцето си вярата и
надеждата за неговото чудо. Така и аз. И вместо да занимавам дядо Коледа с дребните си
житейски проблеми, реших да пиша до Вас с надеждата някой да чуе и нещо да се промени. Та
нека започна и с моята история. Тази, която засяга не само мен, а и много хора в подобно
положение:
През месец февруари тази година от ТЕЛК получих 81 процента инвалидност. Съответно след
влизане на решението в сила подадох молба за инвалидна пенсия в България, както и към
чужбина в страната, в която имам стаж. Оттогава започна чакането на моето чудо. Около 5
месеца след това получих писмо от пенсионен отдел, в което се казваше, че ми е определена
минимална пенсия в размер на 294 лв до изчисляване на точния размер на пенсията ми.
Законовият срок за изчисляване на пенсия, считано от датата на подаване на документи, за който
ме осведомиха е 4 месеца! Та така вече 10 месеца чакане без резултат към днешна дата. След
посещение в пенсионен отдел и запитване, отговорът беше следният – цитирам : „ Ама Вие какво
искате? Нали сме Ви дали пенсия! Ще чакате! Трябва да Ви потвърдим стажа и тогава ще
изчислим!“
Малко преди това получих от същия пенсионен отдел писмо, че стажът ми от чужбина е
потвърден. Разбира се реагирах импулсивно, като цитирах информацията, изпратена ми от тях.
Впоследствие разбрах, че стажът ми от чужбина е потвърден, но не и от България! След въпроса
ми колко време ще отнеме още, отговорът беше: Колкото е необходимо!
Поясних на нелюбезната служителка,че законово имат срок от 4 месеца, при което тя
отговори, че срокът от 4 месеца започва да тече от датата на последния получен документ,
който са изискали от фирмите, където съм работила и разбира се те не са предоставили каквото е нужно. Когато получат всички потвърждения, ще изчислят окончателната сума полагаща ми се за стажа ми в България, а за стажа ми в чужбина трябва да си поеме страната, в която имам такъв.
При запитване също защо 10 месеца няма отговор от чужбина, ми се вдигнаха рамене и
казаха, че не зависи от тях. Разбира се аз реших да попитам и в чужбина. Звънях по телефона,
писах имейли и отвсякъде получих отговор, че такова искане за инвалидна пенсия не е
отправяно към тях и те не са получили нищо.
Бях безсилна! Безсилна да докажа правотата си, защото на хората в институцията в моята
страна не им пукаше изобщо за моята инвалидна пенсия от чужбина (та даже и в България!)
Разбира се отново посетих пенсионен отдел Варна. Имаше една песен : За кой ли път, за кой ли
път… За кой ли път (кой ли ги брои вече) изтеглих номерче и се заредих с огромното търпение
да изчакам реда си, за да ме отсвирят за 1 минута време.
Ама разбирам ги хората- цели три гишета работят ( и то не винаги) за цяла Варненска област и са преуморени. Горките, влизам им в положение. А аз и хора като мен имаме цялото свободно време на света да чакаме, както и здравословно сме добре (без значение, че съм инвалид!). И естествено мога да пътувам, колкото пъти е необходимо 70 км, за да отида при тях и на въпроса ми аз как да
докажа в случая кой лъже – те или тези от чужбина и моля дайте ми разпечатка на електронно
подадените към чужбина документи с подпис и печат да ми отговорят : “Ами шефът има
приемен ден във вторник. Той трябва да разпореди. Елате и говорете с него.“
Поех дълбоко въздух, пожелах приятен ден и си тръгнах. Дните до вторник отминаха по един или
друг начин. Дойде и заветния ден да пропътувам отново тези 70 км, за да говоря с ШЕФА!
Още с влизането ми охраната (охрана разбира се е силна дума, ама мнооого силна за нещото, което седеше на столче пред масичка до вратата с табелка за охрана) ми посочи машината за
номерче и заповеднически ме насочи натам. Почувствах се отново млада, като в първи клас.
Добре, преглътнах и с тона, който ми позволява слуха, защото съм с голяма загуба на слух и
много често повишавам несъзнателно тон (но все пак там ходят инвалиди доста често. Ама
трябва и малко разум на човека да се замисли ) отговорих, че аз не съм за посещение на Гише, а
за лична среща със шефа. При което ми се каза, че шефът не е там. Разбира се реагирах малко
импулсивно на това, като обясних, че са ми дали информацията от гише за приемния ден.
Въпросната личност (охранителят) ми посочи вратата с пръст и ми каза – цитирам „Излез и чети”
Какво да чета? Къде да прочета? … На вратата, каза той! На външната страна на вратата висеше
кротко табела с надпис : Днес 28.11.2023 г шефът на пенсионен отдел Варна няма да има
приемен ден!
Естествено попитах къде в Интернет мога да намеря тази информация? На кой телефонен
номер мога също да я получа, защото съпругът ми звъня и търси информация за въпросния шеф
3 дни подред, но разбира се безуспешно. При което въпросната охрана ме изкомандва
повторно с пръст насочен към машината да си взема номер и да попитам на гише. Обясних,че
не желая да чакам отново няколко часа за информация която никой от служителите до сега не
ми беше предоставил и се бях наситила на арогантно и некомпетентно отношение от тяхна
страна.
Съответно този мъж на възраст (това го спаси и от бастуна ми) ми се развива и ми каза :
Ще чакаш!!! Попитах какво да чакам или кого да чакам? Дойдох да говоря със шефа. Трябва ли
отново и отново да пропътувам 70 км за да видя следващия вторник отново подобен надпис на
вратата? И понеже не си мълча, а и най-вероятно доста съм надминала нормалния по децибели
тон поради глухотата ми и съответното насрещно отношение и въпросния персонаж –
охранител ме хвана за ръкава и ме задърпа към вратата.
Нямам думи, с които да изкажа как се почуствах – като подритвано улично куче, молещо за хапка хляб !!! Нечовешко отношение без капка състрадание. И тук идва поговорката: Сития на гладния не вярва!!!
Да се благодари този индивид на възрастта си, която в случая го спаси не само от бастуна ми. Тогава разбрах защо понякога хората стават агресивни – поради безсилието, което изпитват в дадени ситуации, придружено от унижението на отсрещните. Както се казва : И хляба и ножа в тях. Но това дава ли им правото да се изживяват като богове?
Излязох отвън за да взема глътка въздух и да потърся контакт с репортер на Вашия сайт. Благодарна съм за добрите и хубави думи, които подействаха като топла прегръдка в труден момент. Благодарна съм за човешкото разбиране и напътствия, които получих от Вас.
И затова днес пиша, но не писмо до дядо Коледа в предколедната еуфория, а писмо до Вас с надежда и очакване да сбъднете моето Коледно чудо – за мен, за всички инвалиди, възрастни хора и хора със стаж от чужбина един ден, като ни дойде времето за пенсия да имаме дни, изпълнени с надежда за добро!!!
А на Вас – Сайтът, благодаря,че Ви има. Благодаря за човещината и доброто, което таите в
сърцата си. Благодаря за това, че не бяхте поредното ми разочарование, а ми дадохте надежда.
Надеждата, че по Коледа стават чудеса.
На Вас и вашите читатели пожелавам една незабравима и щастлива Коледа!!!”, гласи коментарът от нашата читателка, на която ние от своя страна благодарим за доверието и милите думи.
Сега остава и институциите да проявят професионализъм и си свършат работата, за да имаме само писма на благодарност, вместо коментари, пълни с гняв и разочарование.
