Случаят с убийството на Георги, извършено по зловещ начин от петима младежи в Пловидв, разтърси България. Социалните мрежи “кипнаха” от коментари как и защо се е стигнало до трагедията. Това, което ги обединява, е заключението, че садизмът, с който младите хора са извършили престъплението, е микс от много фактори – възпитание или липса на такова, среда, убеждения…
Факт е, че младите хора често имат размита представа за добро и зло, а игрите, в които убиват и размазват противника с лекота, дава усещането, че това може да бъде допустимо и в реалния живот. Към това прибавяме лавината от “черни” новини, която ни залива и създава усещането, че това е “нормалната” реалност. Не на последно място – желанието да блеснат в социалните мрежи, пък било то дори и с нещо извратено. Дълго може да се говори за факторите, които деформират ценностната система на подрастващите или за това как липсата на обич и духовност в живота им ги прави чудовища.
Като се обърне колата, пътища много, гласи народна поговорка.
Жалко е, че няма магазин за човечност, за добри обноски, за състрадание, за емпатия, за морал…Това са безценните неща, които ние трябва да посеем в сърцето на всяко дете, вместо да задоволяваме всеки материален каприз.
В един свой коментар журналистът Димитър Щерев дава едно доста интересно предложение, което със сигурност би имало здравословен ефект относно превенцията над детската агресия и престъпност. Според него добър ефект за челен сблъсък с действителността би имало посещение на подрастващите в затвора. И не само. Щерев предлага всеки млад човек да остане само за час в ареста, за да усети какво реално го очаква, ако наруши правилата. Макар и да звучи крайно, това е урок, който би накарал всеки младеж да се замисли преди да посегне към дрогата, преди да стисне юмруци за саморазправа, преди да натисне рязко педала на газта при шофиране или седне зад волана пиян или дрогиран.
СайтЪТ споделя без редакторска намеса още един от коментарите по темата, който Цветомир Стефанов, млад и успешен човек, PR на летище Варна, сподели в личния си профил във фейсбук:
Признавам си, че дълго се колебаех дали изобщо да напиша този текст. Не защото няма какво да кажа, а защото понякога има трагедии, пред които всяка дума изглежда недостатъчна. Въпреки това, като дипломиран социолог, вярвам, че именно в такива моменти обществото има най-голяма нужда, не само от възмущение, а и от анализ. Защото възмущението е естествената реакция на всяко здраво общество, но единствено анализът може да ни помогне да разберем защо подобни трагедии изобщо стават възможни.
Случаят с убития от непълнолетни младежи 37-годишен мъж на Младежкия хълм (каква злокобна аналогия в името на лобното място на жертвата само) в Пловдив не е просто поредната криминална хроника. Той е онзи тип трагедия, която поставя пред обществото въпроси, на които никой не иска да търси отговор. Ако фактите и детайлите, които до този момент достигат до нас, бъдат окончателно потвърдени от разследването, тогава не говорим единствено за жестоко престъпление. Говорим за продължително унижение, за човек, който в продължение на дълго време е молил за милост, без отсреща да се намери поне един човек, който да разпознае болката му като достатъчна причина да спре. Именно това, поне за мен, е най-страшната част от цялата история. Не самото насилие, защото човечеството, за съжаление, познава насилието от самото си зараждане, а липсата на онази вътрешна граница, която превръща човека в човек и която казва: „Дотук!”.
След всяка подобна трагедия обществото неизменно пита: „Как е възможно това да се случи?“. Все повече си мисля обаче, че задаваме грешния въпрос. Истинският въпрос не е: “Как непълнолетни младежи могат да извършат подобно престъпление?”. Истинският въпрос е: “Какво не сме успели да изградим у тях много преди тази вечер?”. Защото никой не се събужда една сутрин без емпатия. Никой не се ражда без съвест. Това са качества, които или се изграждат, или постепенно ерозират под въздействието на средата, в която човек расте.
През последните години все по-често говорим за изкуствен интелект, за дигитализация, за технологичен напредък, за това колко бързо децата усвояват новите технологии, колко свободно боравят с тях и колко по-различен ще бъде светът, в който ще живеят. По-рядко обаче си задаваме въпроса дали успоредно с това не губим нещо много по-важно. Защото емоционалната интелигентност не се измерва с броя последователи в социалните мрежи, не се развива чрез кратки видеа, не се изгражда с часове пред таблет или телефон и не може да бъде заменена от никой алгоритъм. Тя се изгражда в разговорите между родители и деца, в споровете около семейната маса, в наблюдението на човешките взаимоотношения, в способността да разпознаеш страха в нечии очи, отчаянието в нечий глас, болката зад нечие мълчание. Именно в тези привидно обикновени ежедневни ситуации детето постепенно се научава да разбира другия човек и да усеща неговите емоции като реални, а не като нещо, което се случва на екрана.
Не бих си позволил да твърдя, че таблетите, компютърните игри или социалните мрежи сами по себе си създават престъпници. Подобно обяснение би било не само научно несъстоятелно, но и опасно опростяване на един далеч по-сложен обществен процес. Не можем обаче да пренебрегнем факта, че никога досега децата не са израствали в среда, в която толкова голяма част от социализацията им се случва в дигиталното пространство, а не в непосредственото общуване с хора. Към това се добавят и все по-влиятелните онлайн общности, които изграждат собствени ценностни системи – от различните форми на “Red Pill” културата, през “looksmaxxing” общностите, до разнообразни пространства, в които агресивното поведение, унижението и противопоставянето постепенно започват да се възприемат като символ на сила. Не, тези явления не превръщат автоматично никого в престъпник. Но създават среда, която заслужава много по-сериозно внимание, отколкото ѝ отделяме днес.
Преди време сериалът “Adolescence” предизвика огромен обществен дебат. Признавам си, че още тогава останах с усещането, че не гледам просто художествена измислица, а предупреждение. Предупреждение за едно поколение, което физически живее в домовете си, но все по-често изгражда своя мироглед някъде другаде – в алгоритмите, в социалните мрежи, в анонимните форуми, в инфлуенсърите, които постепенно започват да заместват естествените авторитети. И ако днес този сериал изглежда толкова актуален, причината вероятно не е в неговата художествена сила, а в това, че като общество твърде дълго отказвахме да говорим за процесите, които той постави на масата.
И въпреки всичко написано дотук отказвам да приема най-лесното обяснение – че „днешните деца са изгубени“. Казвам го не само като социолог, а и като човек, който всяка година има привилегията да се среща с огромен брой млади хора по време на своите лекции. Срещал съм ученици и студенти, които ме карат да вярвам, че България има прекрасно бъдеще – интелигентни, любознателни, критично мислещи, чувствителни към обществените проблеми и готови да поемат отговорност. Именно затова не приемам подобни трагедии като портрет на едно поколение. Приемам ги като тревожен сигнал за онази част от него, която по една или друга причина е останала без изградени морални ориентири и без достатъчно развита способност да съчувства.
Може би най-голямата грешка, която бихме могли да допуснем днес, е да насочим целия си гняв единствено към извършителите и да смятаме, че с това разговорът приключва. Защото наказанието е задължително и правосъдието трябва да си свърши работата, но наказанието никога няма да бъде достатъчно, ако не започнем да говорим много по-сериозно за възпитанието, за ролята на родителите, за мястото на училището, за дигиталната среда, в която растат децата ни, и най-вече за онази почти забравена дума, която наричаме емпатия.
Защото бъдещето на едно общество никога не зависи единствено от това колко умни деца възпитава. Зависи от това дали възпитава хора, които ще спрат, когато срещу тях някой се моли за милост. И ако след тази трагедия има въпрос, който всички ние сме длъжни да си зададем, той не е: “Какво се е случило в онази вечер на Младежкия хълм в Пловдив?”.
Истинският въпрос е: “Какво се е случило много преди нея – в семейството, в училището, в обществото и във всеки един от нас?”.
