Възрастен мъж стои в подлеза до гарата във Варна и учтиво подканя минувачите, ако могат да му помогнат с някоя стотинка. Давам му левче, толкова намирам в джоба си. Срещу това получавам най-дълбоката и трогателна благословия за здраве, обич, берекет и всичко най-добро, изречена толкова искрено и сърдечно, че чак ми става неудобно с какво толкова заслужих такова наричане.
Бързам, защото ще посрещам близък човек, който всеки момент пристига на гарата. Мира не ми дава обаче да разбера историята на този човечец, който зъзне на едно столче, за да изпроси милостиня и не гладува. Връщам се, за да му дам надежда, че ще разкажа неговата история, за да може всеки, който мине през подлеза да го потърси, за да му даде паричка, храна, лекарства и най-вече – надежда! Надежда, че не е сам, че хората са добри и винаги помагат!
Дядо Георги не помни добре годините си, бил на около 71-72 години. Тоя месец му се сторил дълъг, защото пенсията бързо свършила.
“Пенсията ми е 360 лв. с увеличението. За лекарства давам 135 лева, ама някой път отиват повече. Ето сега нямам лекарство грам. Пия лекарства за сърцето, за кръвното, инсулт имам. Стоя тук, има добри хора, дават. Ама всички нямат и те са гладни като мен. Обедняха хората. Питаш дали има кой да ми помага? Те вдигнаха ръка от мен, оставиха ме.
Продадоха ми къщата, вземаха парите и заминаха в чужбина. 7-8 години мизерия тегля.
На село живея. Идвам с автобуса. Хората, когато могат – дават ми някоя паричка. Ако нямат-нямат! Здраве им желая! Излизам само, когато нямам пари. Като имам си стоя вкъщи.
Пожелавам на хората само да са живи и здрави! На всички българи пожелавам да са здрави! Всъщност няма значение дали са цигани, турци, да бъдат здрави! Всички в България живеем! Нека помагат един на друг.
Аз съм християнин, вярвам в това, че има горе над нас някой, който ни командва и който ни помага. От моите колеги 16 души починаха. Само аз останах. Работих в строителството.
Аз съм голям строител, дялан камък.
Вярвам в хората, обаче и те нямат. Аз разбирам хората, по очите ги разбирам. Голям ми излезе месеца. Топля се с дърва. Ама много лъжат с дървата. Дамат 130 лева, още 20 да ги карат с камиона, още 20 да ги цепят. И ги мъкна аз с кофата. Казваш да си идват децата да помагат, ама няма да дойдат.
Не искам да говоря лошо за децата. Аз съм баща, нямам право да обиждам децата, нито мойте, нито чуждите.
Не съм бил грешен към тях, цял живот съм помагал. И техните деца съм гледал. Синът ми има дете на мойто име. От едно парче месо съм го отгледал.
Обаче се научиха да пият наркотици и станаха лоши. Младите бързо се учат на наркотиците.
Аз исках внука ми да го правя фирмаджия, да си изкара хляба, обаче вземаха го баща му и майка му и той се научи на наркотика. Женен е, има две момиченца, кукли…Такива деца не можеш да видиш, правени по поръчка, прекалено много красиви. Като майка си.
Обаче в главата като няма никой, какво правим – нищо!“, разказва възрастният човек и ни изпраща с усмивка и добри пожелания по живо по здраво.
