Анализ
Предстоящата премиера на спектакъла „Гняв“ на 14 и 15 октомври в Театър „Българска армия“ в София повдига въпроси за ползване на театъра като арена за ескалиране на рисковото поведение сред учениците. Първата у нас театрална адаптация по изтегления от самия автор едноименен роман на Стивън Кинг “Гняв” – разпали остър обществен и морален дебат. Причината: сюжетът на произведението бързо прекрачва границата на художествената измислица и навлиза в опасната територия на реалното насилие, поставяйки в самия си център една от най-мрачните теми – убийството на учител от негов ученик и вземането на заложници в класната стая!
Сюжетът е доказан катализатор на реални трагедии
Романът „Гняв“, издаден през 1977 г. под псевдонима Ричард Бакман, разказва историята на Чарли Декър – интелигентен, но дълбоко травмиран тийнейджър, който след психически срив влиза в училище с оръжие, застрелва хладнокръвно своя учител и взема целия си клас за заложници.
През 80-те и 90-те години на миналия век обаче, книгата се превръща в зловещ наръчник за училищни убийства. След поне четири реални случая на училищни стрелби в САЩ, при които у извършителите е открито копие от романа “Гняв” или са намерени директни цитати от него, самият Стивън Кинг предприема безпрецедентен ход. От морални съображения и страх, че творбата му действа като психологически спусък за лабилни умове, Кралят на ужаса изтегля романа от пазара и налага перманентна забрана за нейното печатане в цял свят.
Защо българската сцена посяга към опасния текст и то пред ученици?
Появата на тази забранена история на българска сцена, и то в театър, свързан с институцията на Армията, повдига сериозни въпроси относно границите на изкуството. Режисьорът Стефан Спасов и екипът на постановката защитават избора си с мотива, че спектакълът не цели романтизиране на насилието, а социална дисекция. Според тях сцената предлага ретроспективен сблъсък между героя и неговия Писател, за да изследва трупаната с години болка и отчуждение, които раждат чудовища. Творците твърдят, че пиесата е „червена лампа“ за родители и учители, показваща, че „преди изстрела винаги има мълчание“.
Психотерапия или обществена заплаха за масови убийства?
Критиците на постановката обаче сигнализират за огромен потенциален риск. Превенцията на тежката психопатология и престъпното поведение е специфична сфера на психиатрията и криминологията. Един театрален екип няма компетенциите да контролира как подобно съдържание ще повлияе на уязвимата младежка аудитория в залата.
Когато се търсят „причините“ за убийството на учител и вземането на деца за заложници, драматургията неминуемо хуманизира насилника, показвайки неговите “детски травми” и страдания. За тийнейджър в състояние на реален психически срив, фобия, обсесия или депресия, това лесно може да прозвучи като оправдание на насилието и да легитимира агресията като крайна форма на бунт срещу авторитетите. За разлика от книгата, която Кинг спря, защото се чете в самота, театърът събира на едно място неконтролируема маса от хора, без да знае кой на кой ред седи и какви лични битки води.
Въпросът за ученическите групи
Най-сериозното притеснение е свързано с присъствието на организирани ученически групи в залите. Възраст, в която ценностната система и емоционалната стабилност тепърва се формират, изисква изключителна деликатност. Сюжет, в който фигурата на учителя е демитологизирана и превърната в жертва на ученически гняв, крие риск от подбудителство или безчувственост към насилието в училище. Нещо още по-скандално: родителите са представени като студенокръвни, отблъскващи и стигматизиращо собствените си деца! Случаят с „Гняв“ в Театър „Българска армия“ поставя българското общество пред труден избор: дали изкуството има право да рови в най-опасните рани в името на социалния коментар, или решението на Стивън Кинг да погребе тази история е единственият разумен начин да се защити животът на реалните учители и деца? Предстои да разберем дали институциите и общественият натиск ще наложат строга възрастова цензура (18+), или ще се стигне до искания за пълна отмяна на заглавието от афиша. Родителски организации вече сезираха Държавната агенция за закрила на детето.
