Сдружение „Обществен център за околна среда и устойчиво развитие” тази година навършва 30 години от своето създаване.
Неправителствената организация работи в обществена полза от 1995 г. Целта й е да превърне опазването на околната среда в личен интерес на всеки! Сдружението, създадено от Илиян Илиев, днес обединява стотици доброволци, партньори, координатори на мисии и проекти, приятели и членове на организацията.
Екипът е реализирал повече от 100 екологични проекта и инициативи, спасил повече от 20 000 дървета от изсичане.
“Следихме изкъсо властта. И отбелязвахме и най-дребните граждански успехи, като големи победи на демокрацията. Защото да бъдеш активен гражданин днес не е само предизвикателство. Да бъдеш активен гражданин е призвание!”, споделят от ОЦОСУР.
За мисията, успехите и амбицията за промяна към по-добро репортер на СайтЪТ разговаря със създателя и двигателя на ОЦОСУР – Варна Илиян Илиев.
Разговорът ни тръгва от старта преди три десетилетия и естествено стига до Варна днес – какво се промени, какво се пропусна и какво все още може да бъде поправено.
– Днес сме на място, което за 30 години се превърна в институция. Как започна всичко и как се чувстваш сега, когато ОЦОСУР отбелязва 30-годишен юбилей?
Илиян Илиев: Благодаря за добрите думи. Наистина се познаваме от 30 години, защото организацията беше създадена на 15 декември 1995 година, в една от бараките на Икономическия университет. Тогава 15 студенти по екология и опазване на околната среда решиха – в стремежа си да намерят поле за изява в онези смутни години – да създадат тази организация. През годините тя премина през различни формати: някои хора поеха по своя път, други се включиха по-късно, но до днес продължаваме да работим активно в екологичната сфера.
– Имате много интересни проекти, кои са най-значимите и кои най-скъпи за теб?
Илиян Илиев: Ще започна с най-дългия проект, който сме правили – „Лист по лист“. Стартирахме го през 2000 година и още тогава се опитвахме да обясним на хората, че могат да рециклират хартията си. А най-любим ми остава първият проект – „Устойчива Варна“. Тогава успяхме да съберем над 100 представители на науката, бизнеса и социалната сфера и направихме издание за Варна с индикатори, което показваше състоянието на града по онова време.
„Устойчива Варна“ остана като стойностен документ изненадващо дълго. Години по-късно директорката на Варненската библиотека ми беше казвала, че това е една от най-четените книги там – основно от студенти. Когато им възлагат курсови и дипломни работи, те я използват като сериозен информационен източник.
За съжаление проектът остана еднократен – вероятно не беше достатъчно атрактивен за донори и спонсори. Днес си мечтая да го повторим – например през 2027 година – за да видим какво се е променило във Варна по същите критерии: как градът се е развил и какво е състоянието му спрямо тогава. Разбира се, това е въпрос на финансиране. Ако успеем – ще го направим. Ако не – продължаваме, докато успеем.
– Варна сякаш „си плаче“ за второ издание – как изглежда градът през твоите очи днес?
Илиян Илиев: Да, права си – и още повече, ако погледнем през призмата на годините, в които бяха инвестирани милиарди левове в този град. Големият въпрос е: приемат ли хората Варна като по-добро място за живеене, отколкото е било тогава? Аз лично не го намирам за много добро място за живеене. И причините не са свързани с възможностите за доходи или развлечения. От моята гледна точка проблемите са системни.
Ако вземем управлението на отпадъците – нивото е много ниско. Ако вземем качеството на въздуха – да, инвестирани са пари в електрически автобуси, но пак сме на ниска кота. Ако погледнем зелените площи, опазването, презастрояването – за мен тенденцията е все по-лоша. Не искам да звуча крайно песимистично, но истината е, че пропуснахме много възможности.
Застроихме дерета, които можеха да бъдат естествени зелени коридори – зелени пътеки или „зелени булеварди“, които да свързват Франга с центъра на Варна. Можеше човек да върви по-зелено и приятно – към морето, към града, към по-спокойни пространства. Вместо това тези места бяха застроени.
А урбанистите отлично знаят: когато се изгражда нов обект, той трябва да е до зелена площ, а не върху зелена площ, за да се създават нови свободни пространства около него. Това у нас често се пренебрегва.
– Какво се случи с пешеходната и велосипедната среда – усещането на хората е, че става все по-трудно да се движат нормално.
Илиян Илиев: Да, защото много решения се правят „на парче“. Велоалеите – в пристъп на безсилие – просто ги „цопнаха“ върху тротоарите и сега велосипедисти и пешеходци се конкурират за малкото пространство. Виждаме същото и при тротоарите – на едно място освобождават пространство, на друго завземат. Човек започва да се пита: за едни може, за други – не може ли? Особено по главната улица „Княз Борис I“ пешеходното пространство е завзето от маси и столове, а хората и велосипедистите са принудени да се движат по една и съща тясна линия.
– Има ли изобщо последователна концепция за развитие на града, която да се спазва?
Илиян Илиев: Аз не съм видял във Варна единна концепция, която да се следва последователно. Тротоарите уж са за пешеходци, велоалеите уж са за велосипеди… но на практика няма такава яснота и дисциплина. Пример давам и с отпадъците – започнахме с три вида контейнери, а на много места стигнахме до два. Това е отстъпление.
– Често се сравнява Варна с Бургас. Защо там успяват по-видимо, а тук – не?
Илиян Илиев: И на мен ми е интересно да се изследва този феномен. В началото се дразнех, когато ми казваха „Бургас е по-чист“. Но се оказа, че действително е така – вижда се по улиците, по спирките, по организацията. Една от причините, които знам, е, че там кметът навремето привлече хора от неправителствения сектор в общинската администрация. И така в управлението влязоха експертиза, дисциплина и дух на реформаторство. Доверие в експертите и последователност – това прави разлика.
– Каква е най-спешната промяна, която искаш да видиш във Варна?
Илиян Илиев: В най-спешен порядък искам всички асансьори и платформи за хора с увреждания да заработят. Да бъдат ремонтирани и да се променят договорите така, че да има реална отговорност. Сблъсках се лично с този проблем: трябваше да организираме фестивал в Морската градина и да занеса количка с материали. Мислех, че ще използвам асансьора при ВИНС, за да сляза и да мина отдолу към Морската градина. Оказа се, че не работи. И тогава започнах да търся причините и да виждам колко дълбок е проблемът.
Защото това е въпрос на отношение. Хората с увреждания са заключени в града си. Но не само те – майките с колички, възрастните хора, туристите. Ако не е някой да носи количката на гръб, няма как. А какво си мислят чужденците за град, който претендира да е европейска туристическа дестинация, когато елементарни неща като достъпност не работят?
Варна плаща 200 000 лв. годишно за платформи – „паметници“ в подлезите (ВИДЕО)
– Разказа за пример от чужбина – какво те впечатли най-много?
Илиян Илиев: Бях в Болоня и видях нещо много простичко, но изключително показателно: училище в парк. Родителите, дори да закарат детето с кола, спират далеч и вървят пеша 100–200 метра. А най-впечатляващото беше, че по алеите се движеха спокойно ученици – включително деца с инвалидни колички. Без паника, без хаос, без автомобили върху тротоарите. И си казах: „Чакайте, това ли е “страшната” Италия?“ А при нас – пред училищата сутрин и вечер има сборище от коли, качени по тротоарите, а родителите се страхуват да пуснат децата си да се движат самостоятелно.
– Когато говориш за мечтаната Варна, ти всъщност описваш много „малки“ неща.
Илиян Илиев: Развитите общества се познават по детайла. Мечтите ми не са грандиозни – те са малки парчета от пъзела, които трябва да започнат да се нареждат. Да вървя по улицата и да не ритам кашони, оставени да се търкалят. Да работи асансьорът и да не обикалям излишно. Да са чисти улиците, да няма гниещи листа, да има ред. Големите проекти – булеварди, автобуси, инфраструктура – се виждат, но хората усещат качеството на живот чрез малките неща, които ежедневно им правят живота по-лесен и по-добър.
– Какво трябва да се промени, за да се случват тези „малки“ неща?
Илиян Илиев: Трябва воля, последователност и реално участие на граждани и експерти. И още нещо: когато граждански групи бъдат канени на консултации, да не отиват там само „да се радват, че са поканени“. Трябва да отидат с критично мислене.
Има една истина: ако никога не казваш „не“, твоето „да“ няма стойност. Понякога човек трябва да тропне по масата и да каже: „Не, аз не мисля така. Имам мнение. Искам промяна.“
– Върху какво работите сега и какво планирате?
Илиян Илиев: Ние всяка година избираме водеща тема. Миналата година беше темата за пчелите – направихме кампания и тя беше много интересна. Имаме идея да създадем образователен кошер с датчици, така че ученици и деца да могат в реално време да следят как различни условия влияят върху пчелното семейство. Това е силен образователен проект, който може да запали много хора – не да стават пчелари, а да разберат колко важни са пчелите и природата. Засега не сме намерили финансиране, защото не е „достатъчно атрактивно“ за някои донори, но ние не се отказваме. Постоянството е водещо при нас – както е и с „Лист по лист“, който започнахме през 2000 година и продължаваме и до днес. Работим и по идеи за кампании за пластмасови отпадъци и за електрически и електронни отпадъци – така че хората да могат да ги носят при нас, а ние да поемем ангажимент да ги предаваме за рециклиране.
– Коментира кампанията с електрическите и електронните отпадъци. Възможна ли е чрез доброволци да бъдат ремонтирани и реставрирани компютри примерно, за да се предоставят на деца и млади хора без възможности?
Илиян Илиев: Да, и според мен това може да бъде изключително ценна кампания, ако се направи умно и с мисъл за хората. Представете си колко техника се сменя постоянно – лаптопи, компютри, телефони, периферия. Понякога се изхвърля, защото е повредена; друг път – защото вече „не е нужна“, макар да работи. Ако един лаптоп е в изправност и човекът го носи с идеята „дайте го на някой друг“, това е точно правилният подход – целта не е всичко да се хвърля. Не е задължително всичко да отива на боклука, защото много често има ценни части, има и възможност от различни компоненти да се сглоби работещо устройство. А има и хора, които разбират, имат желание и могат да направят това – в благотворителен контекст. Има много млади хора и деца, които нямат възможности, а една работеща машина може да им промени ежедневието – за учене, за развитие.
Проблемът обаче сякаш е по-дълбок – самите производители започнаха да правят техниката така, че да се изхвърля, вместо да се ремонтира.
При електрониката се вижда ясна тенденция – производителите „затварят“ устройствата, правят ремонтът по-труден, по-скъп или практически невъзможен. Виждате го и при телефоните – батериите не се махат, компонентите са капсуловани, всичко е направено с идеята да смениш устройството, а не да го поправиш. Бизнесът не просто работи – той се развива, но в тази посока. И затова е важно хората да разберат нещо ключово: една система е толкова по-устойчива, колкото повече различни възможности за действие предлага. Ако имате само един вариант – „хвърляй“ – системата е неустойчива. Ако имате контейнери, специални пунктове, центрове, кампании, ремонти и повторна употреба – тогава вече говорим за устойчивост.
– Коментирахме това, че не само няма контрол относно замърсяването на града, но и самите граждани не желаят промяната, защо според теб?
Илиян Илиев: Да, това ме плаши. И го казвам откровено – това е част от българския манталитет. Аз, като човек над 50 години, започвам да си задавам тежки въпроси. Може би неслучайно пет века не сме мислили за освобождение – ако ни е „добре“, ако никой не ни бута и не ни пречи, оставаме в едно и също състояние. И сега какво става? Кауза? Контейнери? Много хубаво не е, ама и така става. И нищо не се случва. Преходът сякаш няма край. Вместо прогрес, виждаме регрес. Става по-зле.
Ще дам пример: имаше случай в Грузия – махнаха всички митничари и докараха фирма от Англия с английски митничари, мислейки, че така ще преборят корупцията. На третия месец английските митничари бяха също толкова корумпирани. Има една немска поговорка: ако в стая с болно дете затвориш здраво дете, болното няма да се излекува. Средата влияе. Трябва подбор, механизми, контрол, образование, ценности.
– Къде тогава е изходът? Ако политиката не привлича хора с капацитет, как реално се променя средата?
Илиян Илиев: Човек с капацитет ще си гледа бизнеса, науката, работата. Защо да влиза в политиката? За слава? Ако не му трябват нито слава, нито дивиденти, защо? Но дори без политика – има път. Ако хората се хванат за малки каузи – в квартала, в блока, наулицата – нещата могат да се променят.
Проблемът е, че не успяваме да създадем групи. А без групи нищо не става. Протестите имат ефект, защото са масови. Когато един човек реши сам да решава проблем – не става. Трябва първо да убедиш хората, с които живееш, че каузата е права, да ги обединиш и тогава да поставяш въпросите за решаване на по-високо ниво.
Правим форум за демокрация, но много трудно намираме хора, които не са се отказали. Които продължават битката, докато победят. Обикновено се събуждаме, когато ножът опре до кокала. Но тогава често е късно.
Ако чакаме винаги до последно, ще решаваме само най-крещящите 10% от проблемите. А останалите – текущите, важните – ще си стоят. Никой не се дразни, че всяка година плащаме огромни бюджети за поддръжка на асансьори, които не работят. Каква е тази клауза в договора, при която плащаме, а ремонти няма? Някой трябва да понесе отговорност за този пропуск.
Всичко е верига. Но ние често говорим за тотално безхаберие: едни пари са излезли – и дотам. Добрата кауза приключва с подписването на договор.
Давам пример с велопаркингите – голяма иновация, стояха години заключени. После на едни места ги махнаха, на други ги складираха. Докато траеше европейският проект, стояха. Изтече договорът – и на следващия ден започнаха да ги махат.
– Да завършим оптимистично, какво е твоето послание?
Илиян Илиев: Трябва да сме благодарни, че сме живи и здрави – но не и апатични. Не бива да сме безразлични. Всеки човек трябва да намери това, което обича, и да се бори за него. Човек може да си каже: от 365 дни в годината – един ден ще направя нещо безплатно. За екология, за хора в нужда, за обществена кауза.
Представете си: 350 хиляди души в един град. Ако 100 хиляди отделят по един ден – това са 100 хиляди дни труд. Мащабът е огромен. Намерете си каузата и отделете време за нея. Това е начинът нещата да се променят.
Повече вижте във видеото!
Снимки: ОЦОСУР – Варна