Четвъртата книга от уютната поредица „Дрийм Харбър“, започнала с „Кафене „Пъмпкин Спайс“, вече е тук!
В „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ пролетта се сервира с ягоди и щипка забранено привличане.
Със своите стоплящи сърцето истории омайната писателка Лори Гилмор се превърна в световен феномен, а поредицата „Дрийм Харбър“ – в любимо книжно убежище на романтичните души.
Множество читатели вече изпиха тиквеното си лате в „Кафене „Пъмпкин Спайс“, хапнаха канелени кифлички в „Книжарница „Синамън Бън“ и посрещнаха зимата в „Градина Крисмъс Трий“. Сега е време пролетта да разцъфне в книга номер 4 от сладостната серия на Лори Гилмор – добре дошли в „Палачинкова къща „Строубъри Пач“!
В тази слънчева история градчето на мечтателите Дрийм Харбър е по-уютно от всякога, а „някъде измежду палачинките, пастата, целувките и разговорите“ двама души ще открият, че любовта е по-близо, отколкото са предполагали.
Арчър мечтае за кулинарна кариера в Париж, но се оказва заседнал в малкото градче Дрийм Харбър, където трябва да се грижи за петгодишната Олив. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки – Арчър е принуден да приеме позицията на готвач в местната закусвалня – падение спрямо уменията и досегашния му опит.
Айрис също спешно търси работа. Когато разбира, че новият намусен самотен татко в града се нуждае от бавачка за малкото си момиченце, тя осъзнава, че това може би е единственият ѝ шанс да вземе живота си в ръце. Дори и на цената на това да общува с нетърпимия Арчър.
Скоро двамата ще се забъркат в шеметно предизвикателство, а на пътя им ще се изпречи и едно непредвидено препятствие – забранено привличане, което подозрително започва да прилича на любов.
Айрис е топло слънце, а Арчър е навъсен дъждовен облак. Но заедно те ще сътворят най-красивото небе.
Нежна като разцъфнало дръвче и сладка като ягода, „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ е съвършената романтична комедия, с която да се почерпите след студените месеци.
Освободете място в сърцето си за пролет и идвайте за вкусни палачинки в Дрийм Харбър!
Из „Палачинкова къща „Строубъри Пач“от Лори Гилмор
Глава първа
Арчър Баер току-що беше станал баща по възможно най-невъобразимия начин. Не че изобщо си беше въобразявал нещо подобно. Какво щеше да прави с дете човек като него – заклет ерген и отдаден на професията си главен готвач? Арчър беше такъв работохолик, че нямаше дори стайни растения, защото не разполагаше с време да се грижи за тях, а дори той знаеше, че едно дете би изисквало повече грижи от фикус в саксия.
Той обаче имаше дъщеря, или поне така му каза адвокатът, който му се обади преди седмица и преобърна живота му с главата надолу. Момиченце, което не беше виждал или чувал през петте му години на този свят. Според адвоката майка ѝ Кейт беше загинала в автомобилна катастрофа и вече нямаше начин да я попита защо не му е казала за детето, а само го е посочила като баща в акта за раждане.
Колкото повече мислеше за всичко това, толкова по-безумно му се струваше то. Дори сега, докато вървеше по главната улица в това странно малко градче, в което Кейт беше израснала, му се струваше невъзможно да е истина. Арчър да е баща? Не, в това просто нямаше никаква логика. Той поклати глава в отчаян, но напразен опит да се събуди. Не беше ставал толкова рано от години и имаше спешна нужда от кафе. Работата в парижките ресторанти го беше превърнала в нощно създание и той рядко се прибираше у дома преди 1 часа сутринта. Как, за бога, се очакваше от него да се грижи за малко момиченце?
Адвокатът беше убеден, че за дъщеря му щеше да е много по-добре да е с него, отколкото с възрастната си баба. Арчър обаче изобщо не беше сигурен в това. Нямаше ли да е по-добре детето да е с някого, който знае какво, по дяволите, прави?
Мислите му го отведоха обратно към Кейт. Макар за последно да беше говорил с нея преди пет години, той не можеше да повярва, че я няма и вече нямаше начин да ѝ зададе нито един от стотиците въпроси, които имаше към нея.
Кейт Карпентър. Беше се запознал с нея, докато работеше в скъпарски ресторант в Бостън. Тя се занимаваше с обслужването на клиентите, а той беше стажант-готвач. Кейт беше красива и забавна, но двамата бяха спали заедно само няколко пъти. Арчър замина за Европа, за да преследва лудата си мечта да стане главен готвач със звезда „Мишлен“. Дали заради това не му беше казала за бебето? Имала е хиляди възможности да го направи през годините, защо не го беше сторила?
А какво щеше да направи Арчър, дори да беше узнал за детето? Да се откаже от всичко? Да загърби мечтата и перфектната си работа? Да загърби стремежа си да бъде най-добрият? Дали щеше да дойде в това малко градче в Нова Англия? Дали щеше да се ожени за нея?
Дали щеше да ѝ е гневен, че е провалила плана му за самия него, който той беше изготвил толкова внимателно?
Арчър преглътна и усети, че в гърлото му се беше образувала буца. В момента тези въпроси вече нямаха никакво значение, защото Кейт я нямаше. Господи, Кейт си беше отишла, а той дойде тук, за да се срещне с дъщеря си. Арчър обаче просто нямаше как да се заеме с тези трагични обстоятелства, преди да е пил кафе.
Това беше първото му излизане в центъра на градчето, откакто пристигна тук. То беше някак… старомодно, като излязло от стара пощенска картичка. Старомодно и невероятно малко. На главната улица имаше само няколко магазина под сянката на дърветата от двете ѝ страни. Тя се простираше на около две пресечки и след това търговската част ставаше жилищна. И това беше всичко. Нищо общо с кипящата енергия на Париж. Надеждите на Арчър да изпие чаша прилично кафе бързо се изпаряваха.
Ранната сутрин беше мразовита. Зимният студ все още не си беше отишъл и макар да беше едва първата седмица на март, на вратите и витрините на всички магазини бяха окачени цветни венци или изкуствени лалета. Навсякъде имаше обявления за скорошния лов на великденски яйца. Всичко беше някак твърде… сладко за неговия вкус. Наистина ли се налагаше да живее тук? Това градче беше като излязло от реклама на Нова Англия и Арчър не беше никак сигурен, че е в състояние да го понесе. Той смяташе, че в живота на човек трябва да има нещо повече от цветни венци и лов на великденски яйца.
Един по един собствениците на магазини отваряха врати и доскоро тихата улица започна да се изпълва с хора. Арчър се надяваше да не е станал твърде параноичен, но имаше чувството, че повечето от тях бяха вперили поглед в него.
Просто чудесно. Само това му трябваше – любопитни жители на малък град, които да се бъркат в работата му, при положение че той искаше единствено да сложи делата с детето си в ред и да се върне в Париж, към ресторантската кухня и истинския си живот. Тази причудлива улица с твърде подранила пролетна украса и любопитни жители просто не беше за него. Арчър си даде сметка, че анонимността, която големият град му даваше, вече му липсва.
Той мина покрай магазин за домашни любимци и се постара да игнорира малките зайчета на витрината, както и собственика, който му махна дружелюбно. Арчър не спря нито пред цветарския магазин, нито пред магазина за сладолед. Все някъде трябваше да има и кафене, да го вземат мътните!
А, ето! Малко по-надолу той видя табела с надпис „Кафене „Пъмпкин Спайс“. Арчър се намръщи. Той силно се надяваше, че в това кафене няма да предлагат само захаросани сезонни напитки. Арчър прекоси улицата и видя, че до кафенето има кръчма. Подобно заведение определено можеше да му е от полза през престоя му тук.
На рекламната дъска пред кафенето имаше надпис с тебешир за ново смути с кейл и кифлички с лимон и боровинки. Отвътре се носеше аромат на прясно изпечено кафе и Арчър усети как тялото му започна да се съживява. Слава богу. Той просто нямаше как да се срещне за пръв път с дъщеря с в полузаспало състояние. Дъщеря – тази дума все още му се струваше много странна.
Арчър посегна разсеяно към дръжката на вратата, докато продължаваше да мисли за тази дума, за огромната отговорност, която идваше с нея, и за това дали иска кифличка. В следващия миг вратата на кафенето се отвори рязко и едва не го удари в лицето.
– Какво, по… – Думите му бяха заглушени от пронизителния писък на някаква жена. Защо крещеше така, да не би Арчър да излизаше рязко, без изобщо да се съобразява с другите?
– О, не! – извика тя, но вече беше твърде късно. Подносът със смутита, който носеше, полетя към Арчър, жената с буйна червена коса се блъсна в него и той я хвана за ръцете, за да не падне.
– О, мамка му – изстена тя, вперила поглед в пространството помежду им. От дрехите на Арчър капеше смути, а жената беше цялата в малки зелени петна.
Арчър едва не изръмжа. По дяволите! Точно в момента нямаше време за това. Нямаше време да се връща в абсурдната малка къщичка, в която беше отседнал, за да се преоблече. Не можеше да закъснее за срещата… за срещата с дъщеря си. Арчър просто не беше предвидил, че ще се сблъска с ураган в човешки образ с цял поднос смутита от кейл в ръка.
Всъщност Арчър може би беше изръмжал, защото жената се ококори, а страните на лицето ѝ поруменяха.
– Много съжалявам – каза тя. – Бързах, защото закъснявах, и изобщо не гледах къде…
– Няма проблем – отвърна през зъби Арчър, макар всъщност да имаше много голям проблем. Той щеше да отиде на най-важната среща в живота си с изцапана със смути риза. Едва ли щеше да бъде вдъхващ увереност баща с петна от смути по дрехите си, а в момента се нуждаеше отчаяно именно от увереност, толкова характерна за него при други обстоятелства.
– Не, наистина, нека ви помогна.
Арчър си даде сметка, че продължаваше да държи жената за ръцете и се намираше в прекалено голяма близост до нея. Той я пусна, отстъпи крачка назад и гърбът му опря в затворената врата зад него.
– Нямам нужда от помощ – каза той и погледна към щанда, пред който се виеше дълга опашка от хора. Сега със сигурност изобщо нямаше да има време за кафе и щеше да се срещне с дъщеря си с изцапана риза и главоболие от липса на кофеин. Чудесно. Просто прекрасно.
– Чакайте, нека попия поне по-голямата част.
Жената взе няколко салфетки от най-близката маса и ги притисна към гърдите му.
– Това би трябвало да свърши работа. Ще попием течността, а след това може да отидем в тоалетната и да му сложим малко сапун… – Жената говореше, докато го постисваше, и бърборенето ѝ му подейства неочаквано успокояващо. Ръцете ѝ, които тя беше притиснала в гърдите му, и нежната извивка на устните ѝ, докато говореше, разсеяха Арчър дотолкова, че гневът му се уталожи. Той дори изпита желание да се доближи до нея още повече и да продължи разговора им. Искаше да я попита защо беше сложила толкова много напитки на подноса си. За кого бяха те? Жената беше облечена по-скоро като за тренировка, отколкото за работа в офис. Тесните панталони бяха прилепнали по бедрата ѝ и подчертаваха извивките им, а под късото ѝ спортно горнище се виждаше част от голия ѝ корем, който в момента беше опръскан със смути. Арчър си даде сметка, че може би щеше да е по-добре да спре да се взира в него.
Боже, какво му ставаше? Той трябваше да насочи вниманието си единствено към срещата с детето си, а не да се заминава с някаква жена в местното кафене. Доста привлекателна жена, ако трябваше да е честен.
Арчър въздъхна, отмести поглед от опасната ивица кожа и го насочи обратно към загриженото лице на жената. Ъгълчетата на красивите ѝ устни бяха извити надолу.
По дяволите, Арчър, не трябва да гледаш и устните ѝ!
Насочи вниманието си към най-важното нещо днес!
– Не се притеснявай за пода! – извика жената зад бара, извади Арчър от опиянението му и той отмести поглед от това, което знаеше, че не е редно да гледа. – Джо идва с парцала.
– Добре, благодаря, Джийни – отвърна жената, която продължаваше да попива смутито от гърдите му. – Много съжалявам. – Ръцете ѝ бяха върху него и Арчър си даде сметка, че са в твърде опасна близост един до друг. Толкова близо, че усещаше аромата на шампоана ѝ. Ягоди? О, боже. Арчър спешно трябваше да си тръгне оттук.
– Случва се – каза Джийни и повдигна рамене.
Възрастни мъж и жена минаха внимателно покрай Арчър и образувалата се до него локва.
– Айрис, миличка, трябва да забавиш темпото.
– Да, така е, Естел – отвърна червенокоската, която явно се казваше Айрис, и въздъхна, изправи се и най-сетне спря с почистването на гърдите му. – Права си.
– Ти си добро момиче – каза Естел и леко потупа Айрис по бузата, а мъжът, чиято коса беше посивяла, се усмихна леко на Арчър.
– Тежка сутрин, а? – каза той.
– Май да.
Възрастният мъж се засмя.
– Дано потръгне по-добре.
– Хайде, Хенри – каза Естел, хвана го за ръката и отпи от смутито, което носеше. – Явно ще изпреваря Айрис за курса днес. Добре че си купих напитка – засмя се тя и излезе заедно с Хенри.
Айрис се засмя, но в следващия миг погледна към лицето на Арчър и изражението ѝ отново стана сериозно.
– Май няма да успея да се справя – каза тя и двамата погледнаха едновременно надолу към яркозеленото петно върху бялата му риза.
– Разбира се, че няма да можете – въздъхна Арчър. Това със салфетките не помогна кой знае колко. Предстоеше му много важна среща, в главата му беше пълна каша и последното, което му трябваше в момента, беше да зяпа градската инструкторка по йога или каквато и да беше тази жена.
Айрис потрепери.
– Много съжалявам. Може ли да ви купя напитка? Какво пиете?
Арчър отново погледна към хората, които чакаха на опашка пред бара. Те се преструваха, че не го гледат и нямат милион въпроси към него, но никак не им се получаваше. Намерението му да дойде в града и да си тръгне от него, без да привлича нежелано внимание, се беше изпарило яко дим. Той отново погледна към Айрис, която беше все така нацупена и със свъсени вежди. Суитшъртът с цип, който беше облякла върху спортния си екип, се беше свлякъл на едното ѝ рамо и разкриваше плът, в която Арчър по никакъв начин не трябваше да се взира.
Беше крайно време да си тръгне оттук.
Днес просто нямаше как да бъде подложен на разпит или да остане в присъствието на тази жена, която вече провали деня му.
– Нямам време – каза той рязко и извърна лице от шокираното изражение на Айрис и осъдителните погледи на наредилите се на опашка клиенти на кафенето. Арчър не беше дошъл тук, за да създава приятелства, а за да уреди делата с дъщеря си. Не беше тук, за да се сприятели. Беше тук, за да се погрижи за дъщеря си. Арчър никак не беше убеден, че точно той е правилният човек за целта, но в момента това нямаше никакво значение.
***