Министерството на образованието и науката ще обяви данните от Рейтинговата система на висшите училища в България днес (8 октомври) от 10:00 часа в МОН. В публичното представяне на новото издание ще участва министър Георги Вълчев. МОН ще оповести промени в приема на ученици и ще представи въвеждането на интегрален изпит след 7. клас от 2028 г. В същото време един от най-сериозните проблеми в българското образование продължава да остава почти невидим – липсата на цялостна политика за децата със специфични нарушения на способността за учене, включително дислексия.
Според обявените от МОН приоритети вниманието е насочено към реформи в изпитната система, учебните програми и дигитализацията на образованието, но въпросът как тези промени ще засегнат децата с дислексия остава до голяма степен без отговор.
На този фон светът отбелязва Международния ден за информираност за дислексията – ден, посветен на повишаването на обществената чувствителност към едно от най-разпространените специфични нарушения на способността за учене. Инициативата се утвърждава през последните десетилетия благодарение на усилията на организации като International Dyslexia Association, които насочват вниманието към необходимостта от ранна диагностика, достъпно образование и премахване на стигмата около дислексията.
В България темата за дислексията продължава да съществува предимно в академичната и експертната среда. Бъдещите учители изучават различните специфични нарушения на ученето в университетските педагогически програми, но знанията рядко намират реално отражение в класната стая. За много ученици с дислексия училището продължава да оценява предимно трудностите им при четене и писане, вместо реалното ниво на усвоените знания и умения.
Още по-притеснителен е фактът, че държавата не разполага с ясна картина за мащаба на проблема. В България липсва официална национална статистика за броя на децата със специфични нарушения на способността за учене. Нито обществото, нито институциите могат да посочат колко са учениците с дислексия, дисграфия или дискалкулия в българските училища. При липса на надеждни данни всяка политика неизбежно започва с предположения, а не с реална оценка на потребностите.
Това е особено важно, защото международни изследвания и научни публикации приемат, че специфичните нарушения на способността за учене засягат значителна част от детската популация. В българската научна литература често се посочва, че дислексията може да засяга около една десета от населението, което означава, че темата съвсем не е маргинален проблем, а въпрос с пряко отражение върху качеството на образователната система.
На този фон през последните години се появиха и конкретни законодателни инициативи, насочени към преодоляване на съществуващите дефицити. Сред най-последователните са предложенията на „Възраждане“, които поставят акцент върху използването на асистиращи технологии, адаптирани учебни ресурси и по-достъпни условия за участие в образователния процес и изпитите на ученици с дислексия, дисграфия и дискалкулия.
Особено значима е инициативата за осигуряване на устройства-четци и специализиран софтуер, както и настояването знанията на учениците да бъдат оценявани независимо от специфичните им затруднения при четене и писане. Благодарение на последователен обществен и експертен натиск вече са създадени възможности за финансиране на подобни технологии чрез програми на МОН, а нормативните промени позволяват по-широкото им използване в образователната среда.
От гледна точка на съвременната образователна политика тези предложения са логични и напълно съответстват на международните стандарти за качествено приобщаващо образование. Водещият принцип е прост: ученикът трябва да бъде оценяван за това, което знае, а не за начина, по който неговото нарушение влияе върху техническото изпълнение на дадена задача. Именно така работят голяма част от развитите образователни системи по света.
Днес, когато отново се говори за нови изпити, нови програми и нови критерии за оценяване, Международният ден за информираност за дислексията поставя един неудобен, но необходим въпрос: какъв е смисълът от мащабни образователни реформи, ако хиляди български деца продължават да бъдат практически невидими за статистиката и недостатъчно разпознати от системата? Защото преди да променим изпитите, е нужно да гарантираме, че всяко дете действително има равен шанс да покаже своите способности. А това започва със знание за проблема, с адекватна подкрепа и с политики, основани на реалните потребности на учениците, а не на тяхната невидимост.