„Аз в класа си имам един болен, много го мразя. Всички в класа го бием всеки ден и искаме да се махне, защото е луд.“ Това споделя младеж на видима възраст около 14 години на игрището в училищен двор в “Аспарухово”. Повод за откровението става намесата на майка, след тормоз над детето й със специални образователни потребности, което в този момент е на площадката и бързо се превръща в “мишена” за баткото.
След като жената се опитва да проведе смислен разговор с агресора, за да изясни причините за поведението му, той откровенно признава, че не може да понася “различните”. Не само не ги понася, мрази ги! Иска да ги бие, иска да изчезнат…
Ситуацията е показателна за това, че хората с увреждания или здравословни проблеми продължават да са тема – табу и за тях рядко се говори в семейството или в класната стая, за да бъде формирана култура на поведение и емпатия спрямо тях, да бъдат не само приемани, но и уважавани, пазени и щадени.
СайтЪТ публикува коментара на една майка на дете със СОП без редакторска намеса с призив всички родители да обсъдят с децата си факта, че светът е шарен и всички ние сме различни, индивидуални личности, че никой не заслужава да бъде унижаван, малтретиран и дължим на всяко живо същество уважение и нормално, човешко отношение.
Ето и самият коментар:
„Аз в класа си имам един болен, много го мразя. Всички в класа го бием всеки ден и искаме да се махне, защото е луд”
Това изречение чуха ушите ми от младеж на 14–15 години.
„Болният“ е дете с аутизъм. Дете, което има лошата съдба да учи в един клас с този „младеж“.
Нека сме честни – аз съм напълно наясно, че децата със СОП, децата с аутизъм, с физически или психически дефицити, няма как да бъдат приети на 100% от всички. Никой не очаква това. И никой не настоява за фалшива емпатия.
Но аз настоявам за възпитание.
Настоявам за граница.
Ако човек се роди с проблем, с увреждане, с дефицит – той не го е избрал. Той не е виновен. И не дължи нищо на обществото, за да заслужи да не бъде бит, унижаван и малтретиран.
Няма нужда някой да им е приятел.
Има нужда да не ги бият, малтретират, унижават, обиждат.
Да, ще кажете – има агресивни деца, има такива, които не разбират. Вярно е. Има.
Но те са едно дете в клас.
А останалите 24 „в норма“ са тези, които трябва да разбират какво се случва. Това е ролята на възрастните. На училището. На системата.
Защото има и друг пример.
Има класове, в които децата разбират, че съученикът им е различен. Приемат го. Помагат му. И той напредва.
Има учители, които не го игнорират, а го насърчават.
Има екипи – съученици и учители – които правят едно дете пълноценен човек, а не жертва. Да, говоря за класа на моя син. Клас, в който детето ми се чувства прието, пълноценно и показва пълния си потенциал, защото е в защитена среда – сред хора, които не го мразят.
Щом това е възможно на едно място, какво пречи да е възможно навсякъде?
Но хулиган да се хвали, че ежедневно бие дете със СОП в училище – това е извън всякаква норма.
Извън всякаква норма е и училище, което си затваря очите за такова поведение.
Тук вече не говорим за „деца“.
Говорим за провал на възрастните.
И ако някой си мисли, че това е „просто ученически тормоз“, нека си отговори честно:
Ако това беше вашето дете – пак ли щеше да е „нормално“?
