Авторката на „Клеопатра и Франкенщайн“ изплита хроника на болката и ода за съвременните „Малки жени“. Четири сестри. Една голяма загуба. И цялата болка на света.
След като отвя милиони читатели по света с бляскавия си дебютен роман за зависимостите и токсичната любов – „Клеопатра и Франкенщайн“ – Коко Мелърс се завръща! В книжарниците вече може да откриете „Сестрите Блу“ – емоционална и дълбока история, с която американската писателка доказва, че е една от най-фините и деликатни разказвачки на съвременната душа.
Класиката „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът среща „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис в този калейдоскопичен разказ за семейството, което ни изгражда и разбива; болката, която се предава по наследство, и сестрите – онези митични създания, които са съставна част от собственото ти сърце.
„Да си една от четири сестри винаги създаваше чувството, че си част от нещо вълшебно.“
Ейвъри. Бони. Лъки. И Ники. Четири сестри – точно като стихиите и сезоните. Като посоките на компаса. Като четирите камери на сърцето. Но какво става, когато едната изчезне и цялата хармония на личния им свят се предаде на хаоса?
Ейвъри винаги е била най-подредената в семейството. След като успява да пребори зависимостта, тя насочва целия си хъс към кариерата си на успешен адвокат в Лондон и брака си. Но всичко, което е градила с години, ще стане на пух и прах само за няколко седмици.
Бони е най-деликатната от сестрите Блу въпреки своето призвание – бокса. Тя успява да канализира цялата си агресия и да я превърне във воля. Но изправена пред лицето на загубата, Бони е загърбила спорта.
Когато Лъки влезе в някоя стая, всички погледи се обръщат към нея. От малка тя е професионален модел с харизма и нестандартна красота. Ала колкото по-далеч по света пътува, толкова по-изгубена се чувства Лъки.
Всяка една от „Сестрите Блу“ е изгубена без Ники – техния Север, пътеводна звезда, спойката помежду им, сестрата с най-майчиното сърце.
Изминала е точно година от смъртта ѝ. Сега Ейвъри, Бони и Лъки трябва да се върнат в дома си от детството в Ню Йорк и отново да бръкнат в раната, чиито крайчета дори не са започнали да се приглаждат.
Ала завръщането у дома никога не е толкова лесно, колкото изглежда. Докато сестрите се сблъскват със загубата на единствения човек, който ги е държал заедно, те ще трябва да намерят начин да живеят в името на Ники – смело и с цялото си сърце, въпреки болката.
Коко Мелърс шлифова до прецизност писателския си талант и изгражда живи и пълнокръвни героини. В тяхната галерия от вътрешни борби, търсения и зависимости се оглеждат най-дълбоките и болезнени рани на съвременния човек.
„Сестрите Блу“ е нежна хроника на болката – онази, която причиняваме, и онази, която приемаме от най-близките си. Поетично обяснение в любов към малкото ежедневно чудо да имаш до себе си нещо повече от приятел – сестра. История за прошката – не просто като избор, а като единствен възможен начин да продължиш да дишаш.
Това е книга, която тихо напомня, че дори и поредица от грешни завои може пак да те отведе в правилната посока.
Из „Сестрите Блу“ от Коко Мелърс
БОНИ
Бони се събуди преди зазоряване от силен шум. Някой яростно тресеше входната врата в опит да влезе. Младата жена в миг грабна бейзболната бухалка, която държеше до леглото си, и се втурна в малката всекидневна. Стаята беше тъмна и тиха, празна, с изключение на купчина кашони в ъгъла и сгъваем плажен стол. Върху голия под се виждаха сярножълти петна светлина от уличните лампи навън. Тя застана неподвижно и се ослуша. За пореден път вратата се разтресе в касата. Бони затаи дъх и безшумно прекоси оставащото разстояние, докато се озова достатъчно близо, за да освободи резето с леко щракване. С бързо движение отвори вратата и замахна с бухалката във въздуха пред себе си. Удари земята пред краката си с металически звън. Погледна празната площадка, очертана от мокрите кърпи, които децата на съседката ѝ оставяха преметнати през парапета да изсъхнат през нощта, и поклати глава. Отново се биеше със себе си.
Напоследък Бони обикновено спеше до обяд. Работата ѝ като охранител за „При Пийчи“, близкия бар, означаваше често да се прибира у дома след три-четири часа сутринта. Беше пълна противоположност ставаше преди изгрев, за да започне тренировка, а до времето, по което повечето хора се събуждаха за закуска, бе изпълнила повече физически упражнения, отколкото човек би направил за седмица. Тя все още тренираше, но не с такава натовареност като програмата преди мач, при която би било по-точно тренировката да се нарече начин на живот, тъй като в тези периоди в живота ѝ нямаше нищо друго.
Бони се върна в леглото и потъна в неспокоен, трескав сън. Беше събудена от телефона си, който звънеше някъде в апартамента. Използваше го толкова рядко и често го оставяше дни наред върху хладилника или ръба на ваната, та не можа да си спомни веднага къде го е сложила. Измъкна се от леглото и намери телефона подпрян върху един от неотворените кашони в дневната, а на екрана мигаше името на Ейвъри.
‒ Ейвс – промълви дрезгаво.
Чу сестра си шумно да издишва.
‒ Бон Бон, най-после. Можеш ли да повярваш на този шибан имейл от мама?
‒ Какъв имейл? – намръщи се Бони.
‒ Не си ли го видяла още? Да не би току-що да ставаш?
Бони отиде в кухнята, пусна чешмата и се наведе да пие направо от крана.
‒ Сега имам телефон с капак – отвърна и избърса уста. – Няма имейл. Какво пише в него?
‒ Е, приготви се – отвърна Ейвъри. – Само да го намеря, изчакай… Ето го… „Скъпи момичета, трудно е да повярвам, че мина вече цяла година без нашата бична Ники. Пиша ви, защото, както знаете, апартаментът стои празен през последните дванайсет месеца и двамата с баща ви взехме трудното решение да го продадем. Ако искате да вземете някои от вещите на Ники, моля да го сторите до края на месеца. Превозвачите ще изнесат останалото. С обич, оставам ваша майка.“
Бони неволно издиша. Не беше очаквала подобно нещо. Шестчленното им семейство бе живяло в апартамент с две спални в предвоенна сграда в Ъпър Уест Сайд, който родителите им бяха купили под пазарната стойност преди десетилетия. Ейвъри бе делила едната спалня с Бони, а Лъки и Ники бяха в по-малката. Родителите им спяха в нещо като малка трапезрия, отделена от дневната с изрисуван параван. Бони бе чула веднъж, че акула в аквариум достига едва двайсетина сантиметра, докато акула в дивата природа може да стигне до два метра и половина. Домът от детството им обаче като че ли бе имал обратния ефект. Бони и сестрите ѝ растяха и растяха, докато апартаментът вече не можеше да ги побере. Тя се изнесе малко преди да навърши седемнайсет, за да започне аматьорската си кариера, няколко години по-късно Ники отиде в колеж в друг щат, а по същото време Лъки, открита на петнайсет, започна да работи като модел по целия свят. Накрая, след като всички бяха заминали, Ейвъри избяга и се появи отново година по-късно, преборила зависимостта си от наркотиците и решена да учи право. След като баща им се пенсионира, родителите им се преместиха в провинцията, привидно защото градът вредял на здравето му, което всъщност означаваше, че вредеше на пиенето му. Двете с Ники се нанесоха обратно в апартамента и дадоха своя принос за ипотеката, докато Ники преподаваше английски в близката гимназия, а Бони продължаваше да усъвършенства уменията си в спортната зала на Павел, като се връщаше вкъщи между турнетата и тренировъчните лагери. Беше хубава уговорка, докато траеше.
‒ Какво има предвид с това „оставам ваша майка“? – повиши глас Ейвъри. – Сякаш съществува някакво съмнение, че няма да остане наша майка?
‒ Звучи хладно – съгласи се Бони. – Дори за нея.
Веднага изпита вина. Стараеше се никога да не говори лошо за майка им, но истината беше, че не бяха близки. Винаги Ейвъри и Ники заглаждаха различията между сестрите и майка им. Майка им се интересуваше най-много от Ники, въпреки че не посвещаваше много от себе си на никое от децата си. Тъй като майка им мразеше спорта и за разлика от Ники, Бони не проявяваше голяма любов към изкуствата, двете поддържаха уважително разстояние една от друга. Ейвъри, от друга страна, пое ролята на послушна дъщеря в зряла възраст, очевидно като компенсация за отсъствието си по време на зависимостта си от наркотиците, като посещаваше родителите им в провинцията на всеки няколко години и им се обаждаше по празниците и за рождените дни. Бони обаче усещаше горещата ярост, която Ейвъри тайно таеше към тях, да кипи като магма под повърхността на нейната загриженост. И Лъки, и Бони по същество бяха прехвърлили задълженията на родителите си на други хора още от юношеството си – Лъки – на сменящ се екип от мениджъри и агенти, а Бони – на треньора си по бокс Павел Петрович. А за малкото майчински съвети и насърчение, от които се нуждаеха, имаха Ейвъри. Към кого се бе обръщала Ейвъри, преди да срещне Чити, Бони все още не знаеше.
‒ Мислиш ли, че трябва да ѝ се обадим? – попита Бони, макар вече да изпитваше ужас от подобна възможност.
‒ О, обадих ѝ се – отвърна бързо Ейвъри. – Веднага след като получих имейла.
Бони потисна усмивката си. Ейвъри беше типичен адвокат.
‒ И какво стана? – попита тя.
‒ И наистина го продават. Вече имат заинтересован купувач.
‒ Еха – промърмори Бони. Не знаеше какво друго да каже. Ейвъри изглеждаше достатъчно възмутена и за двете им.
‒ През остатъка от разговора ми разказа за новия тор, който използва в градината – продължи Ейвъри и още повече извиси глас от раздразнение. – Беше толкова типично. Едва си говорим, а когато го сторим, тя буквално иска да говори за лайна.
Майка им винаги ги хранеше и никога не ги удряше – Бони винаги обичаше да си припомня това. Беше обаче претоварена от тях. Не беше от онези майки, които изпитват удовлетворение от готвенето или домакинската работа, но никога не молеше за помощ. Всяка вечер се заемаше със задачата да нахрани тях четирите като изследовател в особено изтощителна част от солова мисия, която съжаляваше, че е започнала, но се беше примирила да довърши. Според Бони майка им се страхуваше от Ейвъри, беше объркана от Бони, периодично очарована от Ники и незаинтересована от Лъки. Нито едно от тези чувства, естествено, не беше идеално.
Чувствата на Бони към баща им бяха по-сложни. Както за нейна гордост, така и за неин срам, той проявяваше повече интерес към нея, отколкото към която и да е от другите си дъщери и често се шегуваше, че тя е синът, който никога не е имал. В детството ѝ я водеше вечер в Сентрал Парк и без да си разменят и дума, си хвърляха топка един на друг през Голямата поляна, докато последните лъчи на слънцето изчезваха над тревата, а единственият звук беше лекото пляскане на кожата в дланите им и от време на време одобрителното мърморене след особено добро улавяне. На път за вкъщи той слагаше тежка ръка отзад на врата ѝ, побутваше я напред, а тя изпитваше противоречиви чувства на удоволствие и клаустрофобия, желание да задържи вниманието му, съчетано с не по-малко силно желание да го избегне, да избяга от него и да тича, свободна и необременена, обратно към безопасността на сестрите си. Когато Бони навърши петнайсет и откри бокса, пиенето му, което допреди това се ограничаваше извън дома или след като дъщерите му си легнеха, се пренесе в ранните вечерни часове, когато навремето играеха заедно. Въпреки че се тревожеше за него, най-ясно си спомняше чувството на облекчение, че онази ръка на врата ѝ вече я нямаше.
‒ Е, какво мислиш? – подкани я Ейвъри. – Трябва ли да опитаме да ги спрем?
Бони не знаеше какво мисли. Онзи апартамент бе единственият дом, който бе познавала, едновременно бреме на раменете ѝ и котва. През последната година Ейвъри покриваше ипотеката и месечната такса за поддръжка, което позволяваше мястото да остане празно, но всички знаеха, че подобно решение не можеше да продължи вечно. Най-добрият подход към семейството ѝ, както бе открила, беше неутралитетът.
‒ А ти мислиш ли, че трябва? – попита тя.
‒ Да – решително отвърна Ейвъри. – Това е и наш дом и те нямат право да постъпят така.
‒ Само дето са собственици – промърмори Бони.
‒ Каквото и да е! – раздразнено подхвърли Ейвъри. Звучеше точно както когато бяха тийнейджърки. – Наистина ли не те интересува дали ще го продадат?
Бони бе обичала онзи апартамент, но след случилото се там знаеше, че не може да стъпи отново в него.
‒ Предполагам, апартаментът е техен и аз… мога да уважа желанието им – отговори тя.
‒ Боже, бих убила, за да съм невъзмутима като теб – подхвърли Ейвъри.
‒ Дори не разбирам какво означава това – стеснително се засмя Бони.
‒ Означава, че ти, за разлика от мен, не си обречена да умреш от предизвикан от стрес сърдечен удар.
‒ Но какво ще стане с всички вещи на Ники? – попита Бони. За това не беше невъзмутима. Ейвъри тихо измърмори.
‒ Една от нас ще трябва да се върне и да вземе всичко – рече тя.
‒ Зная, че съм най-близо… – поде Бони със свито сърце.
‒ Всичко е наред – бързо я прекъсна Ейвъри. – Никой Никой не очаква от теб да се върнеш там. Ще измисля нещо.
Бони въздъхна с облекчение. Неприятно ѝ беше, че все Ейвъри трябваше да оправя всичко в семейството им, и в същото време изпитваше същата доза облекчение.
- Благодаря – рече тихо.
‒ Не мога да повярвам, че вече мина цяла година – промълви Ейвъри.