“От 2008 година настоявам да излезе историческата истина относно датата на освобождението на Варна от османско владичество през 1878 г. За съжаление в резултат на криворазбрана благодарност към Русия, десетилетия наред историци и краеведи заблуждават както себе си, така и обществеността относно сакралната дата. Въпреки, че не съм оптимист, че нещо ще се промени, запознах в отворено писмо варненските депутати и общински съветници”.
Това сподели за СайтЪТ д-р ист. Николай Панайотов – ориенталист. Медията ни публикува с известни съкращения материалът, предоставен от варненският историк, който е категоричен:
“Според документи от Държавен архив ИСТИНСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ВАРНА СТАВА НА 1 НОЕМВРИ 1878г. Тогава турските войски напускат крепостта и администрацията предава властта на временното руско управление с губернатор Иван К.Кишелски – българин на руска служба”.
“Вече десетиления наред, на 27 юли във Варна тържествено се чества Освобождението на града от османско владичество и се дава заслужена почит към Русия. Авторите, „специалисти“ на престарелия и клиширан сценарий, въвеждат в заблуждение хиляди хора. Управляващи, дипломати, гости на града и цялото общество са /меко казано/, подведени относно истинността както на сакралната дата, така и на същността на събитието. За тях, пък и за почитателите на историческата наука, бих желал да направя някои малки пояснения, избягали през годините, от погледа на специалистите.
Според историците, от времето на Петър Велики /1672-1682/ до 1877г. Русия води с Османската империя 10 войни с цел излаз на топлите морета. Обективно преценено обаче, с тях тя трайно си създава ореола на защитник на християните под мюсюлманска власт. От всички войни, по строгите научни анализи, последната /1877-78г./ Освободителна за нас, е най-зле обезпечена във военностратегически и дипломатически аспект. Така например, военнят план на ген. Н. Н. Обручев се оказава недалновиден. Войната е обявена на 24 април 1877г., а започва чак на 22 юни, т.е. повече от месец бездействие, през което време османците извършват дислокация на войските си. Второ – предвиденото по плана и реализирано настъпление на руските войски през централна България към Цариград остава в тила 100 000 турска армия в укрепения четириъгълник Варна-Шумен-Русе-Силистра. И само благодарение таланта на част от руските генерали, които в ход изработват редица военни операции /някои от които и днес се учат в много академии по света!/ бавно и мъчително, с много кръв печелят повечето битки.
Още по-зле е политическата и дипломатическа превантивна работа. Оказва се, че Русия няма даже поне един сигурен съюзник от Великите сили! Нещо повече, историческите извори свидетелстват за разнобой между самите руски държавници почти по всички проблеми. Типичин пример е Сан Стефанският договор /3 март 1878г./ – създаващ една голяма България, и то в етническите й граници. Докато граф Н. Игнатиев, посланик в Османската империя /от 1864 до 1877г.-б.Н.П./ и главен пълномощник по преговорите, с големи усилия лансира заветните текстове, то канцлерът на Русия – княз Ал.Горчаков, е срещу договора!? Той даже изпраща строга инструкция до Игнатиев, с която му нарежда договорът да не бъде окончателен, а “обикновен, прелиминарен /предварителен/ ПРОТОКОЛ” !
В този аспект още повече размисли навяват резултатите от руската дипломация на Берлинския конгрес /юни 1878г./. От Сан Стефанска България близо 60% е раздадена на нашите съседи, а победителката Русия анексира цяла Северна Добруджа – за да я замени по-късно с Румъния – за Бесарабия! Многото спорни области, между които Софийска и Варненска, са били почти отписани…И точно тогава в споровете решително се намесва канцлерът на Германия – Ото фон Бисмарк. Веднага трябва да отбележа, че в нашата историография, по криворазбирани идеологически съображения името му е рядко и срамежливо споменавано. Всъщност през ХІХ век Бисмарк се налага сред европейските лидери като фактор за решаването на белобрадия “Източен въпрос”, превърнал се след войната в “Български”. В името на европейския мир канцлерът на Германия е приет от Великите сили за “честен посредник” – роля, която оповестява в знаменитата си реч пред Райхстага на 19 февруари 1878г. В нея “железният канцлер” изразява твърдото си убеждение, че бъдещата държава България трябва да обхване териториите, посочени на Цариградската конференция от декември 1876г.Според Ото фон Бисмарк източната ни граница трябвало да бъде Черно море, на запад – областите населени с албанци, /т.е. цяла Македония, б.Н.П./, на север Дунав, а южната да минава край Солун – с излаз на Бяло море.Всъщност, това е изконният български идеал! Благодапение на големия си международен авторитет Бисмарк налага провеждането на помирителните преговори да станат в Берлин.
Поради липса на предварителни договорености на Русия с опонентите си от Великите сили, нейните дипломати на Берлинския конгрес, начело с граф Шувалов /който замества боледуващия княз Горчаков/, са почти изолирани. Даже може да се каже, че с бездействието си те провалят голяма част от проекта на Бисмарк.И още – схващайки задкулисните игри на опонентите си, руските дипломати към края на преговорите почти се отказват от каузата Софийско и Варненско да бъдат български. Точно поради тази причина, османските власти във Варна засилват терора във всяко направление. Според запазените документи /Ц.Д.А.,ф.176,опис1,а.е. 360, л.1 и след./ холандският почетен консул във Варна /1876-1877г./ – Стефан Василополус, успява да освободи 825 български жени и деца, готови за транспортиране в Истанбул, където да ги продават като роби. Този факт, по дипломатическите канали, станал достояние на руската делегация в Берлин. Тогава граф Шувалов прави отчайващ, последен ход, който се оказва печаливш – а именно, иска пряка помощ от Бисмарк.
На срещата, според мои проучвания, канцлерът обещава подкрепа, но упреква щефа на руската дипломация, че на нито един от форумите, на които се решава българският проблем /Цариградска конференция, Сан Стефански мир, Лондонски протокол и даже на Берлинскиа конгрес, б.Н.П./ не са поканени поне да присъстват самите българи!” Откъде Вие знаете – питал нервно канцлерът – интересите и желанията на българите?! Откъде знаете доколко те са съгласни с тези или онези отстъпки и подмени, когато тях ги няма?”
Не зная отговора на Шувалов, но резултатът от помоща на Бисмарк е записан в много документи и изследвания, но за съжаление е малко известен сред българите.
Неговата същност е ярко изразена в малък пасаж от книгата на Г.П.Генов “България и Европа, Сан Стефано и Берлин 1878г./Сф.,1928,с.50/, който ще си позволя да цитирам: “Късно вечерта на 27 юни, в пълна парадна униформа, Бисмарк се явява съвсем неочаквано в резиденцията на турската делегация. Пред слисаните турски дипломати той /в качествато си на председател на конгреса и домакин/ отправя строг и категоричен ултиматум за незабавно и в най-къс срок предаване на Варненската крепост на русите. След този остра и безцеремонна интервенция турската делегация оттегля своето искане и спорът е окончателно ликвидиран”. Тук самo ще отметна, че горните моменти са детайлно изследвани от именити наши историци, водеща роля сред които има акад.Константин Косев. Той освен в научните издания ги популяризира даже в ежедневната преса./Виж: “Стандарт”, 2.март 2006г. –Дължим София и Варна на Бисмарк/.
След уреждането на дипломатическите формалности за по-късно е предвидено изработването на план, по който русите ще завземат Варна. Преди обаче официалната заповед да бъде получена, по лична молба на командващия руските войски край Варна ген.А.Д.Столипин /1822-1899/, врид.коменданта на Варненския военен гарнизон Фазлъ паша разрешава части от Бутирския и Московския пехотен полк да влязат в града. Целта на визитата била да се извърши тържествено богослужение в църква в чест на рождения ден на “Нейно величество, възлюбената господарка – императрицата на цяла Русия – Мария Александровна – 27 юли!” /В противен случай – церемонията щяла да бъде във военна палатка!/
Според дневника на ген.Милютин /Москва, 1950,т.3,с.83/ влизането във Варна станало към 12 ч. на обяд и тържествената служба се провела в храма “Архангел Михаил”, /по-късно – Музеят на Възраждането/. Освен подбраните представители от различните части руски войници и офицери тук присъствали и много граждани.За здравето на императрицата военни и цивилни свещеници пели канона на Пресвятата Богородица, като им пригласял и самият ген.Столипин. Цялата церемония била дискретно охранявана от много османски полицейски и гарнизонни военни патрули…
Четейки обаче запазените спомени на съвременници на събитието, човек остава с впечатлението, че варненци не са схванали същността на службата, а са мислели, че това е актът на освобождението…
След църковната служба – молебен, пише ген.Милютин – съгласно уговорката с Фазлъ паша, руските части под строй, преминаващ през шпалир от редовни турски войски, напущат пределите на града, пред очите на недоумяващите варненци… Поради всичко това, първо трябва да се знае, че “освобождението” на Варна на 27 юли 1878г. трае само…три часа! Това обаче не пречи на генерала да изпрати до главнокомандващия княз Н.Николаевич телеграма, че Варна е освободена /както и цяла България!/ в чест на рожденния ден на императрицата! Нещо повече – той моли съдържанието на телеграмата да се докладва на императора! Тук само ще отметна, че символичното освобождение в чест на императрицата вече 145 години – за съжаление, се приема в буквалния смисъл както от дилетанти, възторжени самозванци – краеведи, така и от „сериозни“ историци, /които не обичат да се занимават с дреболии, като архиви, документи, исторически извори – особено написани на сторотурски…/
Второ – след тричасовото “освобождение” турската администрация продължава месеци наред да си управлява града.Даже били увеличени драстично данъците, налогът върху овците, десятъкът, извънредното събиране на храни и фураж за армията и т.н. А полицейските и съдебни институции били претоварени с работа поради наплива на над 50 000 бежанци – турци, черкези, татари и турчеещи се цигани, между които имало голям контингент крадци и престъпници от Добруджа и Делиормана към Варна – като османски град-бастион.
Трето – според мен, най-важното – наличието на исторически данни за него време.Например в Извори за българската история, т.ХVІІ /Сф.,1973/ има преведени на български език 524 османотурски документа за Руско-турската война 1877/ 1878г .От тях е видно, че от 5.ІХ.1877г. управлението на Дунавския вилает, начело с Ахмед Садък е изместено от Русе в Шумен, а от 11.ІV.1878г. вече е във Варна.
От тук валийството управлява ареала./Виж: от телеграма №507 от 11.ІV.1878г. до № 524 от 7.ІХ.1878г./ Тези документи обезсмислят всяко фанатично твърдение за освобождаване на Варна на 27 юли 1878г. Пълен абсурд е даже да се помисли за това, понеже освен османската вилаетска администрация, мощен военен гарнизон, десетки хиляди турци и т.н., след петото заседание на Берлинския конгрес /24.VІ.1878г/ във Варна започва прехвърлянето на 8 000 османски войници от Шумен – освободен от русите чак на 18 юли 1878г. Всичко това довежда до крайно изостряне на положението тук и дипломатическите битки, подробно описани от историографа на Варна, проф.Велко Тонев./Българското Черноморие през Възраждането, Сф,1995,с.334-353/.
Според документи от Държавен архив – Варна /ф.75,оп.1 а.с.12,л.20,85/ ИСТИНСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ВАРНА СТАВА НА 1 НОЕМВРИ 1878г. Тогава турските войски напускат крепостта и администрацията предава властта на временното руско управление с губернатор Иван К.Кишелски – българин на руска служба.
Тези извeстни и неопровержими факти според мен налагат преосмислянето на някои моменти от историята на Варна. Убеден съм, че от научна гледна точка, датата на Освобождението на нашия град от османотурско владичество трябва да се чества на 1 ноември! Мисля, че вече е дошло времето и сценарият за тържествата най-после да се промени. Наред с консулите на Русия и Румъния – участвали с редовни армии в Освободителната за нас война /1877-78г./ на трибуната следва да заемат достойното си място и германците, заради решаващата роля в събитията на канцлера Ото Леополд фон Бисмарк.
И в интерес на историческата истина ще отбележа, че съгласно проучванията на проф.Андрей Пантев, Бисмарк е заклет ариец и ненавижда славяните. Наричал българите „ Конекрадци по долното течение на Дунав, за които не бих жертвал нито един пруски гренадир“. /В-к „Минаха години“,4.ІІІ.2024г. статия на доц.д.ф.н.Г.Матеев и М.Гълъбов./
Препоръчвам трезво да се преценят фактите и фактическият освободител на Варна /и София/ канцлер Бисмарк да намери място поне в историите на двата град. Човещината и моралът повеляват това!”, гласи написаното от проф. Панайотов.
