„Ако само спасяваме животни, без да работим за бъдеще, в което няма да има такива на улицата – реално не правим нищо“, споделя пред репортер на СайтЪТ основателката на фондация ДоброЛЕК, Радинка Райкова, в откровен разговор за проблемите, решенията и човешкия фактор зад съдбата на бездомните животни у нас.
Както СайтЪТ информира, Ради е един от инициаторите на среща под мотото “ЗаДОМи безДОМниче”, която ще се проведе на 2 ноември – неделя, в хотел “Кампус 90”.
Среща под мотото “ЗаДОМи безДОМниче” събира хора с големи сърца във Варна
– Ради, много се радвам да ни гостуваш. Познаваме се покрай събитията, които организираме, и най-вече заради това, което вие правите на терен. Продължаваме една важна тема – тази за бездомните животни, един огромен социален проблем. Конкретният повод за разговора ни е предстоящата среща под мотото “ЗаДОМи безДОМниче”, какво предстои?
Радинка Райкова: Да, тази среща отдавна я обсъждаме и най-сетне успяхме да я организираме. Истината е, че е много трудно хората да бъдат на едно мнение и да се разбират помежду си – особено онези, които работят пряко на терен. Там реакциите често са остри и емоционални, но това е напълно нормално. Ние ежедневно сме изправени пред болка и страдание, и всеки, който е близо до проблема, знае какво е.
Самото спасяване на животни е нещо чудесно, но ако само спасяваме, без да мислим и работим за бъдеще, в което няма да има такива животни по улиците, реално не правим нищо. Както казва една от ветеринарните лекарки, с които работим – това непрекъснато „спасяване на парче“ не решава проблема. Влагаме енергия, време и пари в един случай, но не променяме нищо в дългосрочен план. Целта е някой ден просто да няма бездомни животни.
Срещата ще се проведе в неделя, в хотел „Кампус“, от 10 до 14 часа. Наричаме я „пробна среща“. Засега сме поканили официално около петнадесет души – хора, които вече се познаваме, за да можем да обсъдим конкретни стъпки и действия. Идеята е да се съберем няколко човека от различни организации и да работим заедно – да пишем писма, да подаваме сигнали, да се срещаме с институции.
Аз вече съм разговаряла с д-р Иванов от БАБХ и той каза, че това е правилният подход – няколко представители от различни организации да действаме заедно, винаги заедно, и така да се обръщаме към министри, президент, община. Само така можем да бъдем чути.
– Тоест, идеята е за обединение, за да тежи повече гласът ви пред институциите?
Радинка Райкова: Точно така. Ние спасяваме животни всеки ден, но това не променя бъдещето. Хората имат идеи, много идеи, но няма къде да ги споделят. Или ако ги споделят, не ги чуват. Затова целта е да съберем всички, които милеят за животните, да обсъдим разумни предложения и да покажем, че можем да действаме заедно.
Държавата и общините не са поели реален ангажимент за решаване на този проблем. Затова ние трябва да покажем, че обществото има воля и решения. Ако сме обединени, гласът ни ще се чуе и може би ще настъпи промяна.
До момента често се коментира проблемът с бездомните кучета, но проблемът с бездомните котки е много болна тема също. Ще дам един прост пример. Наскоро бях във ветеринарна клиника да доплатя лечение на куче. До мен застана един интелигентен мъж, видимо грижовен към своето животно. Попита на рецепцията какво да прави с пет бебета котета, които се появили в двора му.
Попитах го дали е кастрирал майката. Той ме изгледа изненадано и каза: „Ама тя е улична“. Тогава му отговорих: „Няма разновидност ‘улична котка’. Уличните животни са дело на хората. Те са наши.“
Хората просто нямат информация. Не осъзнават, че тези животни съществуват заради човешката безотговорност. Затова трябва да се говори, да има срещи, образователни кампании, беседи – в детски градини, училища, университети, дори в предприятия. Хората не са лоши, просто често не знаят какво да направят и не се чувстват ангажирани.
А истината е, че това е ангажимент на цялото общество. Няма контрол върху изхвърлянето на животни, върху кастрацията, върху популацията им. Но всеки един от нас носи лична отговорност.
– Ясно е, че решението трябва да дойде на институционално ниво. Има ли изобщо воля за това?
Радинка Райкова: За съжаление, не. В момента няма институция, към която можеш да се обърнеш и да подадеш сигнал – например за изоставени котета или кучета. Има доброволци и природозащитни организации, които буквално преливат от работа, изнемогват, но реално заместват държавата.
Решението трябва да дойде именно от институциите – да има ясна стратегия за контрол върху популацията на бездомните животни, да се осигурят ветеринарни екипи, програми за кастрация, информационни кампании. Но вместо това, всичко е оставено в ръцете на доброволците, които често са изтощени и обезверени.
– Темата за липсата на ветеринарен лекар в Каменар е особено чувствителна. Какво е положението там?
Радина Райкова: Да, това е една от най-болезнените теми. Отдавна настояваме да има постоянен ветеринарен лекар в приюта в Каменар, както и функциониращ кастрационен център. Говори се от години, дори се обявяват конкурси, но резултат – никакъв.
Парадоксално е: всички говорят, че трябва да има кастрационен център, но когато стане въпрос за реални стъпки – няма действия. Наскоро попаднах на информация от Тракийския университет – те предлагат програма, по която студенти по ветеринарна медицина могат да се обучават и после да започнат работа в общини или организации. Това е чудесна възможност. Ние също планираме да кандидатстваме по такава програма, за да създадем рехабилитационен център за пострадали животни – най-вече улични, които не могат да бъдат върнати обратно на улицата.
Искаме там да работят специалисти, да има клиника, оборудване, всичко необходимо. Община Варна вече има отпуснати средства за кастрация на котки, но реалното изпълнение е проблем. За да се включат ветеринарни кабинети по програмата, трябва да има лекари, които да поемат ангажимент. А те често отказват, и причините са много – административни, финансови, дори морални. Няма да ги коментирам от тяхно име, но ситуацията е сложна.
– Според теб по-добре ли е да има един централен кастрационен център или да се даде свобода на хората сами да избират ветеринарен кабинет?
Радинка Райкова: Според мен най-логичното решение е да има общински кастрационен център, може дори в рамките на приюта. Това би позволило прозрачност, контрол и достъпност.
Разликата между кабинет и клиника е голяма. В един кабинет работят един-два лекари – те имат свои пациенти, ангажименти и не могат да поемат десетки кастрации дневно. Клиниката обаче има повече персонал, повече възможности.
В крайна сметка, данъците на всички нас трябва да служат за решаването на този социален проблем. Това е дългосрочно решение, не „пожарогасителна акция“. Затова срещата, която организираме тази неделя, е само първа стъпка – ще има още поне три годишно. Всяка ще бъде двудневна, с дневен ред и участие на институции, ветеринарни лекари, адвокати, експерти от страната и чужбина. Само така ще изградим работещ модел.
– Често сме питали защо в приюта не може да се кастрират и котки, които доброволци да носят и след това обгрижват в периода на възстановяване, ти имаш ли идея защо?
Радинка Райкова: Понякога отговарят, че „в момента не може“, без да уточняват защо. Най-вероятно има нормативни и организационни пречки. При всички случаи трябва да има отделен стационар за котки, защото сега е предвиден само за кучета.
Истината е, че всяко нещо си има решение. Но докато си пишем във „Фейсбук“ и си говорим по групи, нищо не се случва. Когато дойде време за действие – изчезваме. Всеки знае, всеки коментира, но малцина действат.
И тук не обвинявам никого – хората имат семейства, работа, грижи. Но ако сме избрали да сме част от кауза, трябва да сме последователни. Не може да имаме претенции към другите, ако сами не даваме нищо от себе си.
Аз съм от хората, които се раздават изцяло. Давам пример: синът ми живее от две години в Нидерландия. Почти не говорим. Той ми звъни и казва: „Мамо, щом чуеш гласа ми, ми затваряш“. И аз наистина му затварям, защото в този момент върша много неща едновременно.
Когато се върна в България за две седмици, се видяхме за един час. На рождения му ден не можах да бъда с него. Скарахме се по телефона. Той ми каза: „Защо не се виждаме?“ А аз… просто не можех. Имам животни за лекуване, ангажименти, хора, които разчитат на мен.
Знам, че понякога звуча крайна, но за мен това е избор. Всеки, който иска промяна, трябва да направи жертви – време, сън, личен комфорт. Иначе нищо не се постига.
– Смяташ ли, че с протести може да се промени нещо? Дали ако пуснем близо 20 000 преброени котки на гости във високата сграда, някой ще разбере реално какъв е проблемът?
Радинка Райкова: О, да. Преди време предложих – нека сто човека излезем с палатки пред общината, заедно с животните, за да покажем, че проблемът е реален. Или да заведем „на гости“ преброените бездомни котки. Разбира се, казано в кръга на шегата, но идеята е да ни видят.
Хората от институциите трябва да разберат, че това не са просто „котки и кучета“, а живи същества, за които обществото носи отговорност.
– Фондацията „Добролек“ вече има сериозно присъствие. Какви са основните ѝ цели?
Радинка Райкова: Фондацията я създадохме с две основни цели: първо, да можем да кандидатстваме по проекти; и второ, да имаме право да работим с деца. Защото именно от децата започва промяната. Ако ги научим на съпричастност, на уважение към живота, ще имаме различно бъдеще.
Баща ми беше ветеринарен лекар. Аз съм израснала сред животни, това е част от мен. Не ми трябва слава, не ми трябва признание. Просто съм лоялен човек – ако някой има нужда от мен, откликвам.
Понякога това води до разочарования. Понякога дори се налага да назова хора, които са ме подвели. Но предпочитам истината, колкото и да боли. За мен най-важното е да не нараняваме никого – особено животните.
– Защо според теб институциите в България – държавни и общински – не оказват реална помощ на природозащитните организации?
Радинка Райкова: Основният проблем е човешкият фактор. В институциите не работят безлични структури, а хора. Ако те не са осъзнати, отговорни и човечни, институцията не може да бъде такава.
Ние, организациите, не искаме чудеса – искаме да има партньорство и уважение. Но вместо това получаваме покани да „помагаме“ на приюти, които разполагат с милионни бюджети, докато ние, доброволците, едва събираме средства, за да покриваме сметки и лечения. Това е абсурд.
Спомням си конкретен случай – бяхме поканени на среща, на която се очакваше ние, организациите, да „помагаме“ на приюта без никакво заплащане, сякаш нямаме собствени разходи и задължения. Аз реагирах остро – може би единствената. Другите запазиха мълчание, надявайки се нещо да се промени. Но истината е, че промяната идва само когато говорим открито.
– Доброволците често се чувстват изоставени – принудени да търсят средства за всяко болно животно, да се оправят сами, да “просят”. Как издържате на това?
Радинка Райкова: С усмивка и много ирония към съдбата (смее се). Аз винаги казвам – „вечно гладна и без пари, но щастлива“. Хората ме познават така.
Работя като търговски представител. Цял ден обикалям по магазини, и ако някой ме почерпи с кафе или ми остави чашка с жълти стотинки – това е. Не ми е неудобно. За мен важното е, че животните са нахранени и излекувани.
Само една вечер наскоро платих две фактури – по над 800 лева всяка – за лечение в клиника и кабинет. Общо 1700 лева за две животни. Пари, събрани от дарения и от моята заплата. А после някой изхвърля 20 нови животни. И така, усилията ни се обезсмислят.
Ако тези пари се насочваха към създаването на центрове, техника, обучение на лекари – щяхме да имаме устойчиво решение. Не може непрекъснато да „гасим пожари“.
Трябва да бъдат стимулирани и ветеринарните лекари. Едно време ветеринарите бяха като богове – уважавани, ценени. Днес са превърнати в търговци. Плащат наеми, осигуровки, покриват куп разходи, а после някой възмутено казва: „Как не ги е срам да вземат 150 лева за кастрация!“
Ако хората се замислят, ще видят, че това не е голяма сума за операция. Ние плащаме повече за фитнес или маникюр, но се скъпим за живот, за здраве.
Трябва повече уважение към ветеринарите. Без тях нито ние, доброволците, нито животните имаме шанс. Да, има и такива, които са се комерсиализирали – както навсякъде – но повечето вършат истинска мисия. Затова в бъдещите ни срещи ще каним и лекари, и юристи, за да обсъждаме решения, не само да се оплакваме.
– Това е огромен личен ангажимент. Има ли изобщо място за почивка, за личен живот?
Радинка Райкова: Почти никакво. (усмихва се тъжно) Имам 40 животни вкъщи – много от тях са болни, нуждаят се от постоянни грижи. Обикновено аз давам лекарствата, за да не се пропуска нищо.
Наскоро от фирмата, в която работя, организираха двудневен тиймбилдинг в Равда – прекрасен хотел, всичко платено. Не мога да отида, въпреки че съпругът ми щеше да гледа животните, но не мога да ги оставя. Това е жертва, да, но за мен естествена.
Когато си избрал кауза, нямаш право да се оплакваш. Просто действаш. А след време, може би, резултатите ще говорят сами.
– Нека минем към нещо позитивно – календарите на фондация „Добролек“. Те вече се превърнаха в традиция.
Радинка Райкова: Да, това е нашият малък повод за гордост. Миналата година направихме календари с истински истории на животни, разказани като приказки – преведени на английски и руски. Хората ги обичаха, просълзяваха се, защото усещаха вниманието и любовта, вложени в тях.
Тази година решихме да ги направим по-различни – по-изчистени, с по-малко текст и повече снимки. Имаме отделни календари за кучета и за котки, както и смесен – с участието на приюта в Каменар. На тях предоставихме страница, където доброволците споделиха историята на едно осиновено животно.
Това е начин да дадем видимост и признание на онези хора, за които никой не говори – постоянните доброволци в приюта. Те са героите зад кадър. Без тях нямаше да има спасени животни, нито надежда.
Нашият детски календар е нещо много специално. Главният герой е кучето Скай, в календара наречен Ошаки. Историята му се разказва като приказка през цялата година. Аз лично я написах, а рисунките са направени за всеки месец по сюжета.
Календарът е и забавен, и поучителен – в него са вплетени теми като борбата с кърлежите („семената на болестите“), опасността от пиратки и бомбички, както и истории от живота на уличните животни. Целта е децата да се замислят, но и да се забавляват.
Имаме и гостуваща организация, която се занимава с прилепи – страшно важни за екосистемата. Те също умират заради човешко невежество. В календара има страница, където децата могат да оцветяват прилепите и да научат повече за тях.
Този проект стана възможен благодарение на българския бранд „Магия“, който подкрепи отпечатването. Без такива хора и бизнеси нищо нямаше да се случи.
Що се отнася до организацията в приюта, най-важното е докторът там да има пълна свобода и авторитет по всички медицински въпроси. Когато става дума за лечение, ваксини, медикаменти или грижа за животните, ветеринарният лекар трябва да бъде господар на ситуацията. Никой друг няма право да му се меси. Това трябва да бъде записано черно на бяло – като договор, като задължителна част от регламента.
А доброволците в приюта са хората, които реално дават надежда на животните там. Те са незаменими. Ние също често ходим, най-вече заради нашите спасени животни. Но нека не забравяме – говорим за цялата община Варна, а приютът побира около 90 животни. Само аз и съпругът ми живеем в жилище от 50 квадратни метра с 40 животни. Това е показателно. Трябва да има още приюти.
Винаги има начин – стига да сме обединени, да имаме желание и амбиция. Въпрос на приоритети е.
– Вие и други природозащитници участвате активно и в събития, организирани от Сдружение “Пресклуб Варна” – като „Улица на мечтите“, „Детска Вселена“, „Порода – Любов“, но това, което ме прави истински щастлива е, че по време на тези събития има осиновени животинчета.
Радинка Райкова: Да, и това ме радва изключително много. На тези събития хората спират, разговарят с нас, даряват, осиновяват животни. Виждам реални резултати – едно, две, пет котета вече имат свой дом благодарение на тези инициативи. Децата пък научават какво означава отговорност към животните.
Фестивално изложение “Порода – Любов” се превърна в празник на доброто! (ВИДЕО/СНИМКИ)
Това е смисълът. Може да изглежда малко, но всяка такава стъпка е важна. Изисква се много енергия и усилие, но удовлетворението е огромно, когато видиш резултатите – дори и малки.
– Какво трябва да се направи, за да има по-дългосрочен ефект от тези усилия?
Радина Райкова: Трябва да се изгради план за действие – ясен, с конкретни краткосрочни и дългосрочни цели. Аз съм по-скоро творчески човек, понякога хаотичен, но на срещите ще има хора, които умеят да подреждат нещата и да ги структурират.
Хаосът не помага. Трябва координация, комуникация и уважение помежду ни. Тези дребни караници и интриги, които понякога се появяват между организации, са несериозни. Ако някой не е съгласен с нещо – просто си тръгва, не се вкопчва в конфликта.
Спорът може да е полезен – от него се ражда истината. Но има голяма разлика между спор и конфронтация. Когато става дума за животните, трябва да спорим с разум, не с егото си.
– Виждаш ли светлина в тунела? Какво е твоето послание към институциите и хората?
Радинка Райкова: Аз вярвам, че има смисъл – иначе нямаше да правим всичко това. Не го правим, за да „се намираме на работа“, а за да има промяна.
Една от най-важните каузи според мен е организациите да имат минимално финансиране. Не говоря от личен интерес. Фондацията ми повече ми носи грижи, отколкото ползи. Но ако във всяка организация има поне един човек, който получава заплата – дори минимална – той ще може да се посвети изцяло на работата си.
Сега всички ние работим доброволно, след работа, вечер, в почивни дни. А си представете – ако всеки ден можехме да отделяме това време професионално, какви резултати щяхме да имаме!
Държавата финансира какво ли не – защо да не подкрепи и хората, които спасяват животи? Разбира се, с контрол и отчетност. Това не е утопия, това е просто логика.
– Вярвам, че хората като цяло са добри, но има и единици, които проявяват ужасна жестокост, ти спомена за подобен случай
Радинка Райкова: Да, има. За съжаление, имаме случаи на простреляни котки с бойно оръжие – дори в населени места, близо до къщи. Подадохме сигнал в полицията, има разследване. Това е ужасно.
И нека кажа ясно: дори един човек, който стреля, може да заличи труда на стотици добри хора. Ако 99% са състрадателни, но 1% мрази – страда цялото общество.
Плашат ме агресията и апатията. Агресията – защото наранява. Апатията – защото убива тихо.
Има толкова добри хора, но те мълчат. Стоят настрана, защото ги е страх, защото не искат да се конфронтират. Казват си: „Аз съм добър, това е достатъчно.“ А не е. Доброто трябва да бъде активно.!
Ще ви дам дребен пример. Наскоро на едно събитие стояхме с нашия щанд – цветно, с календари и плюшени играчки за децата. Мина майка с малко момиченце – на 5-6 години. Детето искаше да дойде при нас, но майката го дръпна за ръката и каза: „Бързо, влизаме за цигари и вода и заминаваме!“
След малко излязоха. Детето се наведе и започна да мачка нещо по земята. Майката се развика: „Какво правиш?!“ – а то беше смачкало калинка. Жената го гледаше, нищо не каза. Даже сякаш се възхити, че „детето е силно“.
Може да изглежда дребно, но е показателно. От такива неща започва всичко – от липсата на уважение към живота, към природата, към другите.
Не е нужно всички да обичат животните, но е нужно поне да не вредим.
На хората, които стават свидетели на жестокост към животните, но мълчат, искам да кажа, че мълчанието е съучастие. Знам, че понякога хората се страхуват, но ако всички се правим, че не виждаме, нищо няма да се промени.
Апатията е най-страшното място, в което може да попадне едно общество. Трябва да разберем, че всички сме свързани – хора, животни, природа. Когато нараним едното, вредим на цялото.
– На финала, какво е твоето послание?
Радинка Райкова: Най-важното – не бъдете безразлични. Ако видите животно в беда – не подминавайте. Не чакайте „някой друг“. Всеки може да помогне – с малко, но от сърце.
Истинската промяна започва от човещината. Когато се научим да обичаме и най-беззащитните, ще се научим да обичаме и помежду си.
И както винаги казвам – бездомните животни са огледало на нашето общество. Ако искаме да живеем в по-добър свят, трябва първо да станем по-добри хора.
Надявам се след срещата, която предстои, да имаме конкретни решения и действия. Вярвам, че ако сме обединени, можем да постигнем промяна – както за животните, така и за хората.