Интервю на Пламена Александрова
Ростислав Георгиев поставя в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна пиесата на Бертолт Брехт „Добрият човек от Сечуан“, чиято премиера предстои на 11 май. Младият режисьор печели „Аскеер“ 2025 в категорията „Изгряваща звезда“ за режисурата му на „БИФЕМ“ от Людмила Петрушевская , продукция на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе и за „Женитба“ от Н. В. Гогол на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Носител е и на награда в Конкурс за млад театрален режисьор „Слави Шкаров“ 2022 г.
Завършвате режисура едва преди 4 години, а вече имате 6 постановки и впечатляващи номинации и награди. Можем да кажем, че излизате с многообещаващ старт на режисьорската арена на българския театър. Имате ли вече режисьорски почерк и какъв се стремите да е той?
Мисля, че не и не се стремя към това, гледам да съм с отворени сетива към материите, към които посягам, т.е. към текстовете, които избирам, към актьорите и изобщо творците, с които се срещам. Опитвам се по-скоро да се занимавам с теми, които ме вълнуват, отколкото да изграждам почерк и да трябва да го натрапвам. Струва ми се, че това изначално би умъртвило представлението. Старая се да търся, да влизам в диалог с другите творци, с които работя, без да налагам собствена визия как чисто естетически трябва да изглеждат нещата.
Защо избрахте да поставите във Варненския театър точно „Добрият човек от Сеучан“, с какво Ви привлича сюжетът и Брехт като автор?
Брехт пише тази пиеса в навечерието и началото на Втората световна война, между 1938 и 1942 г., и рисува един облик на света, който е до голяма степен катастрофичен, и смятам, че тогавашният контекст по някакъв начин е аналогичен на днешния, въпреки всички малки детайли, които го отличават. Брехт ни въвежда в свят пред крах, където се случва епично събитие – боговете слизат на Земята, за да потърсят човек, който да отговаря на два много важни критерия – да бъде добър в нравствено отношение и да живее човешки. Сюжетът се върти около темата как този човек трябва да се справя в един катастрофирал вече свят, има ли такъв човек и, ако да – какво трябва да пожертва, за да отстоява моралните си принципи. Това, което нас с екипа на постановката ни вълнува, е да проследим как човекът, който има добри намерения и е посочен като добър човек, влизайки в диалог или в конфликт със света, постепенно започва да се променя, по някакъв начин да се деформира, и какво го води до тази деформация. Имал ли е избор да не стане това, в което се превръща в края на пиесата. Около тези въпроси сме се съсредоточили в стремежа да търсим и да намираме театралния им изказ.
В историята на проститутката Шен Те тази борба на малкия човек да оцелее, бидейки добър, в крайна сметка се оказва неуспешна. Съгласен ли сте с определението „комедиен песимизъм“ по отношение на „Добрият човек от Сечуан“?
Донякъде. Брехт е много ироничен и на дефиницията за добър човек трябва да се гледа с огромна ирония и от наша страна. Не съм докрай съгласен с определението за песимизъм обаче, защото той би затворил нещата в една констатация, че всичко е много зле и няма изглед да се оправи. А това, което Брехт иска да направи и което прави през пиесите си изобщо, през практиката си на режисьор и на театрален теоретик, е да измести функцията на театъра към посока, която да провокира зрителя, да го кара да мисли, да стои пред дилемите и изборите, пред които стои персонажът, и да се запита може ли да бъде друго и, ако може, какво е то. Т.е. той дава хоризонт за това друго. Това е така нареченият негов ефект на отчуждаване или остранностяване – да покажеш една позната до баналност ситуация като странна за зрителя, за да може той да си даде сметка, че може и да е друго, а не задължително това, с което сме свикнали.
Необходимост ли е всеки да има алтер его като това на главната героиня? И говори ли това, че живеем в общество, в което агресията е водещ принцип или просто „силните оцеляват“?
Това и ние поставяме като въпрос – нужно ли е това, светът ли го изисква от нас. Това, което мен лично повече ме занимава и което откривам в пиесата, е борбата на Брехт с предубежденията и с клишираните квалификации – този е добър, а този е лош. Защото повърхностно погледнато – да, Шен Те е добрият човек, а Шуй Та е лошият, но ако се изследват конкретно ситуациите и решенията, които взема даденият персонаж, става субективно кое и за кого е добро и кое е лошо. Аз мисля, че те съжителстват и в този смисъл пиесата е доста съвременна, днешният човек няма как да е само едното. Иронията на Брехт е и в това, че тези така наречени богове не се решават на промяна по отношение на техните повели или закони, по които функционира светът, а са склонни на компромис – да се появява и „лошият човек“, за да оправя проблемите на добрия.
Има ли в пиесата реплика, която за Вас е есенциална и извежда основната идея на творбата?
Да, за мен това е един кратък диалог. Когато в началото боговете пристигат, техният посрещач Водопродавеца им казва колко е зле положението, а в съседната провинция е още по-зле, постоянно има наводнения, понеже хората там нямат страх от боговете. Тогава единият бог се изпуска и отговаря „Глупости, нямат страх от боговете, те просто не си поддържат дигите“. В това, смятам, има ключ към цялото. Тук се вижда какви всъщност са тези богове – че не става въпрос за богове в религиозния смисъл, но и какви всъщност са хората. Брехт слага фокуса върху човека и върху това общество, което винаги чака нещо на готово, оправдава несполуките и провалите с някаква абстрактна метафизика, а всъщност има много просто и рационално решение на проблема.
Покрай дебата за бюджета на културните институти все по-често се прокрадва фразата, че те трябва да оформят вкус и в известен смисъл да възпитават, а не единствено да развличат. Къде се намира Вашата постановка по скалата между чистото развлечение и културното обогатяване на зрителя?
Брехт казва нещо много важно – че театърът, сценичното изкуство трябва да е увлекателно, трябва да развлича, но не в евтиния смисъл. То трябва да е атрактивно, затова той включва песни в пиесите си, доста от тях имат кабаретен вид, има постоянна комуникация с публиката. В този смисъл те са интересни и това не е отвлечено псевдоинтелектуално изкуство само за определен тип хора. То е комуникативно и в същото време не поучава, не морализаторства, а провокира към мислене. Ако може дори един човек в публиката да се замисли в ситуация на избор в личния си живот, да съотнесе нещо с това, което е гледал, би било добре. Топката накрая се хвърля към зрителя, той трябва да вземе решение, на сцената не му се дава лесен отговор. Брехт се занимава с това да промени театъра в посока да не дава лесни отговори и да не потвърждава на зрителя това, което той си знае, а да го провокира да мисли.
Как работите с постановъчния екип и с актьорите от варненската трупа, как тече репетиционният процес и какво да очаква публиката като резултат?
С композитора Явор Намлиев и сценографа Антония Соколова съм работил в предишни общи проекти. За мен е важно да се събере екип, с който да се пътува през различните процеси и постановки, защото се създава общ език. Освен темите, това което ще е интересно и ще се усеща, е сплотеността на екипа и ентусиазмът, с който влизат в цялото. Репетиционният процес тече много добре и това винаги се усеща после при крайния резултат – дали актьорите подхождат с желание и любопитство към това, което правят. Аз мисля, че при нас ги има, и вярвам, че публиката ще го усети.
