Писателката постави въпроса какво се случва с детето, когато конфликтът между поколенията стигне до забрана да вижда баба си, и отправи силно послание: „Никога, никога, никога не забранявайте бабите!“
Писателката Розмари Де Мео предизвика широка тема за отношенията в съвременното семейство с емоционална публикация, посветена на случаите, в които родители ограничават или напълно прекъсват контактите между децата си и техните баби и дядовци.
Тя нарича явлението „забранената баба“ и пише, че зад него стоят не само тежки конфликти между възрастните, но и деца, поставени между хора, които обичат.
„През последните десетина години в България се наблюдава едно стряскащо явление – ЗАБРАНЕНАТА БАБА“, започва публикацията си Де Мео. Тя твърди, че в българските съдилища са зачестили и делата, заведени от баби и дядовци, които искат да бъде определен режим за лични отношения с внуците им.
Писателката уточнява, че преди да напише текста си е разговаряла с адвокати, психолози, психиатър и други специалисти. В публикацията тя разглежда проблема от няколко страни – тази на родителите, на бабата, на закона и най-вече на детето.
Къде започва конфликтът между родители и баби?
Де Мео не отрича правото на родителите да поставят граници. Напротив – в текста си описва именно обвиненията, които част от младите семейства отправят към по-възрастното поколение.
Бабата се намесва прекалено много. Не спазва решенията на родителите. Опитва се да влияе върху детето. Подкопава авторитета на майката или бащата.
Според описаното от писателката от подобни конфликти се раждат и нови правила – посещения само след предварителна уговорка, срещи с внучето единствено когато родителите решат, ограничения за подаръци и дори забрана бабата да остава насаме с детето.
От другата страна обаче стои бабата, която невинаги разбира как отношенията са стигнали до подобна точка.
Де Мео описва познатите на поколения семейни спорове – защо детето още не си е легнало, защо му се купуват скъпи обувки, защо прекарва толкова време с телефона, защо родителите не го оставят при баба му на село.
Зад привидно битовите реплики обаче понякога се натрупва конфликт, който може да завърши с най-тежката санкция в тези отношения – прекъсването на връзката с внучето.
За бабата, пише Де Мео, остава чувството за унижение и несправедливост, но най-болезнена е загубата на контакта с детето.
Когато семейният спор стигне до съд
Проблемът има и юридическа страна.
В публикацията си Де Мео обръща внимание на чл. 128 от Семейния кодекс, който дава възможност на бабата и дядото да поискат от районния съд да определи мерки за лични отношения с детето, когато това е в негов интерес.
Писателката разказва, че първоначално самата тя трудно си е представяла ситуация, в която майка да заведе дело срещу собственото си дете, за да може да вижда внучето си.
„Не можех да си представя, че е възможно една баба да съди дъщеря си или сина си, защото не ѝ позволява да вижда внучето си“, пише тя.
В текста си Де Мео посочва и конкретни проценти за изхода на подобни производства. Към публикацията обаче не е приложена официална съдебна статистика, която да ги потвърждава, затова тези числа не могат да бъдат приемани като установени национални данни.
Но дори когато съдът определи режим на лични отношения, спорът между възрастните невинаги приключва. Именно тогава, пише авторката, семейният конфликт може да се задълбочи още повече.
И тук тя поставя въпроса, около който се върти целият ѝ текст:
Кой всъщност е най-големият потърпевш от тази война?
А какво се случва с детето?
Именно детето заема централно място в публикацията.
Де Мео описва ситуация, при която до вчера бабата е била част от ежедневието на детето – гледала го е, играла е с него, водила го е на разходки, прекарвали са ваканции заедно – а след конфликт между възрастните този човек внезапно изчезва.
За случилото се може да не се говори или бабата да започне да бъде представяна негативно пред детето.
Писателката описва възможна поредица от реакции – объркване, вина, гняв, тъга и т.нар. конфликт на лоялност, при който детето усеща, че любовта към единия близък човек може да бъде възприета като предателство спрямо друг.
„Баба ме обича много и аз я обичам. Но мама изгони баба, а тя е нейна майка. Значи следващият може да съм аз…“, представя Де Мео детската гледна точка.
В публикацията си тя разглежда и възможността детето постепенно да спре да пита за отсъстващия човек. Според нейната интерпретация това невинаги означава, че го е забравило, а може да бъде начин да се приспособи към ситуацията.
„Не е ли най-важно детето?“
Де Мео не поставя под съмнение основната роля на родителите.
„Родителите са най-важни!“, пише тя и определя това като абсолютна истина. Но непосредствено след това задава серия от въпроси към семействата, които са стигнали до пълно прекъсване на отношенията.
„Не е ли най-важно детето?“
„Не е ли най-важно около детето да има възможно най-много хора, които го обичат?“
И ако възрастните не се разбират помежду си, пита писателката, не трябва ли именно те да направят усилие да преодолеят конфликта заради детето?
Това е и основната теза на публикацията ѝ – конфликтът между възрастните не бива автоматично да се превръща в конфликт между детето и човек, към когото то е силно привързано.
Разбира се, всеки семеен случай е различен и самата Де Мео още в началото на текста прави уговорката, че обобщава проблем, при който отделните отношения имат свои специфики.
Личната история зад думите на Розмари Де Мео
Към края на публикацията тонът става много личен.
Де Мео разказва за собствената си баба по бащина линия и признава, че едва когато е била на 17 години е разбрала колко трудно е било за майка ѝ да се разбира със свекърва си.
Като дете обаче тя не е била въвличана в този конфликт.
Писателката си спомня баба си като жена, която пушела, играела карти, четяла книги, слушала музика, шиела, говорела немски и постоянно събирала хора около себе си.
„Никой никога не ми я забрани“, пише Де Мео.
След това разказва за още по-трудно решение, което самата тя е трябвало да вземе вече като родител.
Отношенията със собствената ѝ свекърва били болезнени. Де Мео пише, че тази жена ѝ е причинила страдание, което едва ли някога ще забрави.
Но когато синът ѝ една Коледа попитал дали може да отиде при баба си и дядо си, тя го пуснала.
Причината описва с едно изречение:
„Защото синът ми имаше баба, която го обичаше много. И това беше най-важното.“
„Тя беше МОЯТ ЧОВЕК“
Най-емоционалната част от публикацията обаче е посветена на другата ѝ баба – майката на нейната майка, която до голяма степен я е отгледала.
Де Мео си спомня как баба ѝ идвала след работа, носела храна, сядала до нея и я хранела. Всяко лято водела нея, сестра ѝ и братовчедка им на море в Обзор.
На 16 години бъдещата писателка напуснала дома си и отишла да живее при баба си.
На 20 години вече имала собствено дете и отново била при нея. В малката боксониера живеели Де Мео, съпругът ѝ и синът им, а възрастната жена спяла в кухненския бокс.
Преди баба ѝ да почине, двете пеели заедно.
„Когато си отиде осиротях. Тя беше МОЯТ ЧОВЕК“, пише Розмари Де Мео.
И именно в памет на жената, която е била толкова важна за живота ѝ, писателката завършва дългия си текст с призив:
„Никога, никога, никога не забранявайте бабите!“