анализ
Шестте убийства край хижа „Петрохан“ отдавна престанаха да бъдат криминална хроника когато стана ясно, че Държавната агенция за закрила на детето и Агенцията за социално подпомагане са били сигнализирани за случая на малолетните и непълнолетните „лагерници“, живеещи с представящият се за „лама“ Ивайло Калушев. Случаят „Петрохан“ се превърна в символ на институционален провал, политически чадър над организираната престъпност, свързана с деца и обществена травма, която тепърва ще се отразява на българския народ.
На 2 февруари 2026 г. близо до хижата в Стара планина бяха открити трима мъже с огнестрелни рани и частично опожарена хижа „Петрохан“. Седмица по-късно още трима убити, след които лама Калушев и малолетно момче бяха намерени в изоставен кемпер в подножието на връх Околчица. Официалната версия на разследващите органи остана спорна и неубедителна за голяма част от обществото.
Допълнително напрежение предизвикаха признанията на кмета на София Васил Терзиев и бившия министър на околната среда Борислав Сандов, че са посещавали хижата и са имали контакти с хора, свързвани със случая определен като разследване в участие на злоупотреба с деца. Терзиев публично заяви, че е дарявал значителни суми на една от организациите на Калушев и че е посещавал мястото със семейството си през 2025 г. Това повдигна неудобния въпрос: кога политическите и административните елити престават да бъдат просто наблюдатели и започват да стават съпричастни към дейността на спорни групи, без да изискват прозрачност и отчетност?
Казусът оголи и сериозни институционални слабости. Министерството на образованието и Държавната агенция за закрила на детето започнаха проверки в частно училище „Космос“, след като стана ясно, че 15-годишният младеж, открит мъртъв край Околчица, не е посещавал училище от 5 януари, а отсъствията са били официално въведени едва на 3 февруари – когато той вече е бил в неизвестност. Това забавяне на практика е блокирало механизма за обхват и задържане в училище, който трябва да реагира при продължително отсъствие.
Още по-тревожен е фактът, че през юни 2024 г. е подаден сигнал до ДАЗД за дете, което живее в хижата и не посещава училище. Всъщност нормативната рамка в България не е лишена от инструменти. При сигнал за дете в риск ДАЗД следва да регистрира сигнала, да направи първоначална преценка и да го препрати към компетентната дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Годеч, както и да уведоми МВР или прокуратурата при данни за престъпление. Агенцията има координационни и контролни функции, но не извършва пряка социална работа и няма правомощия да извежда дете. Такива правомощия има Дирекция „Социално подпомагане“ – Годеч, която е една от 147-те дирекции на Агенцията за социално подпомагане в страната.
Реалната работа по случая би следвало да се осъществява от Агенцията за социално подпомагане чрез отделите „Закрила на детето“ към ДСП-Годеч. Те са длъжни да извършат незабавна проверка, дори при оттеглен сигнал, а при спешност – до 24 часа. Длъжни за по закона за закрила на детето да направят оценка на риска, да координират действията си с МВР, прокуратурата, училището и местната комисия за борба с противообществените прояви към община Годеч, както и да изготвят план за действие. При необходимост могат да се предприемат мерки за закрила, включително спешно извеждане. Законът третира детето, въвлечено в противозаконна дейност, преди всичко като дете в риск, а не като извършител – акцентът е върху защита и ресоциализация.
Проблемът не е в липсата на процедура, а в нейното прилагане. Най-често веригата се къса в координацията. Председателят на ДАЗД – Теодора Иванова, която е в агенцията от самото ѝ основаване, трябва да е била свидетел, че нерядко ДАЗД остава в ролята на регистратор, без реален последващ контрол. Социалните служби работят под кадрови дефицит и административна тежест, което води до закъсняла оценка на риска. Междуинституционалната комуникация е тромава и формална. Въпреки разписаните процедури, в реалността местните служби са чакали „големците“ от София да им наредят и да им пратят указания. А след първоначалната намеса липсва устойчиво дългосрочно проследяване. Така обществото си задава въпроса за какво служи на обществото ДАЗД? След като бе изслушана доблестно е Теодора Иванова – председател на ДАЗД да си подаде оставката. Същото важи и за изпълнителната директорка на АСП – Ана Ананиева. Как агенцията под нейно ръководство е способствала едно дете да не остане в риск от сексуално насилие и неглижиране, не става ясно от публичната информация.
Случаят „Петрохан“ показва системен дефект: законът съществува, механизмите съществуват, но отговорността се размива между „политическите влияния“ и „назначения“ в институциите. Когато дете се окаже въвлечено в противозаконна дейност или изолирано от образователната система, това не е единичен провал – това е провал на цялата мрежа за закрила.
И докато институциите спорят за процедури и юрисдикции, обществото остава с усещането за безнаказаност, а децата – без навременна защита. Ако този случай не се превърне в отправна точка за реална реформа в социалните услуги, образованието и институционалната отчетност, той ще остане поредният символ на цинизъм.
