Когато Европейският съюз и Индия обявиха, че са постигнали „историческо“ споразумение, реакцията в Брюксел беше предвидима: усмивки, суперлативи и уверения, че това е още една крачка към „отворена, устойчива и конкурентна Европа“. Само че зад дипломатическия език и внимателно подбраните фрази се крие сделка, която изглежда далеч по-изгодна за Делхи, отколкото за европейските икономики, които и без това са под сериозен натиск.
Пакетът включва две ключови части – споразумение за мобилност и мащабна търговска сделка. Официално те са представени като взаимноизгодни. На практика обаче логиката е позната: Европа отваря пазари и врати, а Индия влиза подготвена, организирана и със съвсем ясна представа какво иска да спечели.
Мобилната част на споразумението се рекламира като решение на хроничния недостиг на кадри в ЕС. Индийските студенти ще получат по-лесен достъп до европейски университети, повече възможности да останат и работят след дипломиране, а квалифицирани специалисти – от ИТ сектора до инженерството и медицината – ще се придвижват към Европа с далеч по-малко административни пречки. За целта ЕС дори открива специален „Legal Gateway Office“ в Индия – централен офис, който да улеснява легалната миграция към Европа.
На пръв поглед това изглежда прагматично. Европа застарява, Индия е млада и динамична. Само че въпросът, който почти не се задава, е какво се случва с европейския пазар на труда, когато конкуренцията вече не е между градове или държави, а между континенти. Заплатите остават местни, социалните системи – също, но пазарът става глобален. Това е уравнение, което Европа решава за пореден път с надеждата, че „някак си ще се получи“.
Търговската част на сделката е още по-амбициозна. Индия се съгласява да намали или премахне митата за почти целия европейски износ – от автомобили и индустриално оборудване до фармацевтика, химикали и храни. Европейските коли, които досега влизаха в Индия с мита до 110%, постепенно ще се облагат символично. Виното и спиртните напитки ще поевтинеят драстично, а редица преработени храни ще влизат без мита. На хартия това е огромен пробив за европейските износители.
Проблемът е, че в същото време Европейският съюз практически отваря пазара си за индийския износ. Около 99% от индийските стоки ще получат преференциален или нулев достъп до ЕС – текстил, обувки, метални изделия, фармацевтика, химикали. Разликата е в контекста: Индия влиза в тази сделка с ясна индустриална стратегия, евтина работна ръка и силна държавна подкрепа. Европа влиза с високи енергийни разходи, тежки регулации и все по-свита индустриална база.
Така се получава познатата картина: свободна търговия между икономики, които не са на една и съща стартова линия. Индия защитава чувствителните си сектори внимателно и селективно. Европа защитава принципа, че пазарът ще реши всичко.
Иронията е, че същата Европа, която говори за стратегическа автономия и реиндустриализация, подписва сделка, която увеличава зависимостта ѝ – от внос, от външна работна сила и от глобални вериги, върху които няма реален контрол. Всичко това се случва в момент, когато европейските производители вече се борят със скъпа енергия, екологични изисквания и конкуренция от страни с далеч по-ниски разходи.
За Индия тази сделка е логична, хладна и добре премерена. За ЕС тя е още един акт на вяра – че отворените пазари ще компенсират структурните слабости. Дали това ще се случи, предстои да видим. Историята обаче показва, че аплодисментите при подписването рядко спасяват икономики години по-късно.
