Телефонът звъни…Имам много работа и вдигам леко отегчена. Отсреща един почти детски глас заявява: “Аз съм Люси, на 21 години…Не мога да живея повече така, искам да разкажа всичко! Вие сте последната ми надежда!”
Не питам за какво става въпрос, ясно е, че не търпи отлагане. Определяме си среща на следващия ден. Момичето любезно ми благодари за бързата реакция. 30 минути преди срещата ми звъни, за да й потвърдя, че не съм се отказала. Чакаме се на Козирката. Стои сгушена, като ранено птиче, облечена в черно, с малка раница на гърба.
Сядаме в една беседка на близката детска площадка. От там нататък предавам разказът на Люси в първо лице, но признавам, чисто човешки ме заболя от това, което чух и вярвам, че заедно можем да върнем вярата на това изстрадало дете.
А това, което Люси иска, е работа и кътче с баня и тоалетна, за да излезе от кошмара, който я е тласнал три пъти към самоубийство. За щастие, неуспешно…
“Аз съм Люси, на 21 съм и ви потърсих като последната ми надежда с препоръка от човек, на който вие по-рано сте помогнали в живота, Илиян Радулов. Той работеше като като охранител в ЦНСТ “Изгрев”, където аз бях настанена. Родители аз нямам…Майка и баща нямам…Баща ми е бил алкохолик и преди три години, доколкото знам, е починал, удавил се е в морето.
Майка ми е шизофреничка, живее на някакво забутано място в Благоевград, където живеят хора като нея. Не поддържаме връзка. Попаднала съм в дом като пеленаче. Тогава едно приемно семейство ме взема, за да се грижи за мен. Докъм десетата си година живеех “в релси” и бях спокойна. Тогава приемната ми родителка почина от рак на белите дробове. Приемният ми баща започна да си води доведени жени, които не ме харесваха, ревнуваха от мен и създаваха много проблеми, интриги и лъжи, с които го настройваха срещу мен. Вечер като се прибереше, жената, с която живее се оплакваше от мен и следваше тормоз.
При един такъв случай приемният ми “баща” реши за назидание да ме завърже на теглич и започна да ме влачи, за да ме накаже. Бях на около 11 години. Минах и през това. Малко след този тежък случай, попаднах в Дом “Гаврош”, където започнаха да се грижат за мен. Не беше най-хубавото място, но поне не бях тормозена, бита и гладна…
Една година прекарах в Дом “Гаврош”, след това попаднах в Дом “Надежда”. Там прекарах около година и половина, след което ме преместиха в ЦНСТ “Изгрев”. Бях на 13-14 години. Искаха да ми помогнат да съдя приемния си родител, но не можех да причиня на някого зло. Не можех да си представя, че някой може да е заради мен в затвора. Нямаше да мога да спя спокойно, щеше да ми тежи на съвестта 70-годишен човек да гние в затвора. Така и нищо не направихме. Размина му се, благодарение на моето нежелание да се отнеса с него така, както се отнесе той с мен. Госпожите се грижеха добре за мен в центъра. Имах обаче несполучлива връзка.
Допуснах грешки, които не мога да поправя. Забременях на 16 от момче, с което имах 4 – годишна връзка. Исках да махна детето, когато бях във втория месец. Госпожите в ЦНСТ бяха против да съм с този човек, но не ги послушах. Опитах се да избягам. Младежка грешка, за която сега съжалявам. Знаех, че няма да мога да се грижа за това дете, а бащата щеше да ни зареже. Той обаче реши да се направи на мъж и заяви: “Не, ще се грижим за детето и ще имаме едно щастливо семейство!”.
Бях почти в седмия месец, когато една вечер той каза: ” Аз това дете не го искам! Искам да го махнеш!” И тъй като не беше от най-грамотните, нямаше как да е запознат с факта, че в седмия месец никой няма да се навие да махне дете. Опитах се да му обясня, не схвана…Заради стреса, започнах да получавам силни болки и се обърнах към Спешна помощ. Приеха ме, отърваха ме с детето.
Вдигнах кръвно 240 и почти умряхме. Махнаха бебето със секцио. Спасиха детето и мен”, споделя през сълзи момичето.
Нещастията за Люси не спират до тук. Дядо й, т.е. приемният й родител, успал да “прецака” образованието й.
Следват още куп беди, докато момичето попадне в социалната Чайна във Варна, където са се погрижили за нея, за което тя изрази своята огромна благодарност. Социалното предприятие обаче е създадено с цел да осигури обучение и първи професионални компетентности на младежи в риск, поради което не може да остане единствена заетост за Люси.
Люси в момента живее в приюта, където се чувства ужасно не заради условията, а заради останалите обитатели.
Момичето има зад гърба си три опита за самоубийство. За щастие и трите неуспешни. Явно Господ я обича. Затова в отчаянието си решава да сподели своята злощастна история с надежда да намери по-добра работа, за да може да заработи средства, с които да си намери скромна квартира с елементарни хигиенни условия.
Много ли иска? Не! Ние вярваме, че има светлина в тунела за Люси и хора с добри сърца могат да й помогнат.
За да научите повече за нея-изгледайте това видео докрая!
Желаещите да помогнат могат да се свържат с нас в страницата на СайтЪТ във Фейсбук.
