Мъдра и майсторски написана, „Огняна“ е книга огън, край който всеки пътник може да се приюти и стопли.
Ново огнено фентъзи, вдъхновено от българския фолклор, връхлита книжарниците, за да прегърне читателите в шеметния си вихър.
Извезан от легенди и предания из недрата на родната митология, смайващият дебютен роман „Огняна“ от познатата с детските си книжки Мария Йонова е красива приказка за пораснали, в чието сърце бушува змейски плам.
В традициите на историите, разказвани около домашно огнище, „Огняна“ ще поведе читателите на приключение из планини и гори и ще омае феновете на „Сянката на кукера“ на Петър Кънчев, поредиците „Змей закрилник“ и „Градска самодива“ на Симона Панова и „Бели ветрове“ на Мария Македонска.
Над Самотино тегне вековно проклятие: „Змей да дойде, мома да вземе, майка да разплаче…“
Там, в малкото село, скътано сред скалите, се ражда Огняна. С огън в очите и пепел в косите, момичето знае, че е различно и усеща, че в сърцето ѝ бушува непозната стихия.
Защото тъмна орисия е надвиснала над Огняна още от люлката. А зад гърба ѝ години наред пъплят злите думи на мнителните селяни: „Змеица! Зме-и-ца!“.
Древна сила се надига от Долната земя, а сред гъстите гори и дълбоките снегове, сякаш излязъл от свят на мрачни предания, се понася неустоимият повик на змея.
И един ден Огняна най-накрая се осмелява да отговори на неговия зов.
Всяка мрачна история си има злодей. Ала в тази история той не е най-страшното.
Ще успее ли Огняна да се избави от съдбата си? Дали ще може сама да пренапише края на собствената си приказка?
Жарка, вихрена и непокорна, героинята на Мария Йонова е неудържима фурия, която пали пламък в сърцето на читателя още от първата среща и го орисва със смелост и дързост.
Мъдра и майсторски написана, „Огняна“ е книга огън, край който всеки пътник може да се приюти и стопли. Роман, който напомня, че да си различен не е прокоба, а дар.
За авторката:
Мария Йонова израства в Правец, а по-късно кариерата я отвежда в София. След дълги години в корпоративния свят го напуска, за да се отдаде на онова, което я вдъхновява истински – консултирането в областта на детския сън, детската илюстрация и писането на детски книги. Фентъзи романът „Огняна“ е дебютът ѝ в прозата за възрастни.
Из „Огняна“
Глава 3
ОГЪН В ОЧИТЕ, ПЕПЕЛ В КОСИТЕ
Бебето проплака със зората на третия ден от мъките на Рада. Виковете на родилката бяха огласяли дълго селото и хората не можеха да се начудят как майката и детето са още живи. Божа работа, прекръстваха се жените до кладенеца и оставяха съдбата на Рада на волята на всевишния и вещите ръце на баба Вела, която израждаше жените в Самотино. Никой не я долюбваше заради сплетните ѝ и острия ѝ език, но нямаше друга, дето по-добре да разбира от женските работи.
От дни жегата ги беше натиснала. Въздухът носеше тягостно усещане за безвремие. Въпреки ранния час Йордан вече беше на двора и гледаше да отхвърли работа, преди да е напекло. А и сън не го ловеше, докато Рада виеше от болки в другата стая. Тогава беше страшно, но по-страшно беше, като се умълчаваше. Бабата и жените, които помагаха, влизаха и излизаха, нищо не му казваха и той като единствен мъж в къщата за пръв път се почувства забравен и неспособен като малко дете.
Тъст му се беше споминал скоро след набързо вдигнатата сватба. Когато Рада изплака мъката по баща си, в следващите месеци те двамата заедно с майка ѝ Цвета заживяха спокоен живот, докато Рада наедряваше. Стопанството, което се оказа добре поддържано, процъфтяваше под работливите ръце на Йордан. Имаха и ратаи, които помагаха, и годината се очертаваше добра – нищо нямаше да им липсва през зимата. Понеже къщата не беше широка, само две стаи, на Цвета стъкмиха една малка постройка в същия двор. Тя беше приказлива жена, дето къде на шега, къде не говореше направо и пред никого не свеждаше глава. Често изпитваше Йордан, но с търпението си той бързо ѝ се хареса и вече до себе си имаше силен съюзник.
И така почти никой в селото не попита за него – кой е, откъде е. На хората им стигна това, че на тормоза бе сложен край. А и бащата на Рада беше голям човек там и даде да се разбере, че всичко в дома му се нарежда точно по неговата воля. Йордан, за краткото време, в което дели дома с тъст си, не можа да разбере този твърд човек, но се виждаше, че бащата на Рада одобри зет си. Още тогава старият човек реши, че няма какво да разпитва момчето, което пресече първите му въпроси. С вродения си усет за хората разбра, че може да му има доверие. А и какъв избор имаше?
В първите си дни в Самотино Йордан беше като гост и трудно заживя с порядките на новия си дом, но Рада, след като оздравя от раните си, показа, че има весел и кротък нрав и зас-тана, до него като добра спътница. Двамата лесно се заобичаха и Йордан вярваше, че всички злини му се бяха случили само за да го доведат до това щастие.
Досега.
Виковете на Рада го изтръгнаха от мислите му и той се присви, сякаш сам изпита болката ѝ. Изправи се и тръгна към къщата, решен да влезе при жена си въпреки баба Вела.
На прага на затворената врата обаче вместо поредния писък Йордан чу бебешки плач и сърцето се обърна в гърдите му. Стоеше там и не смееше да влезе, само слушаше тънкото гласче на новороденото и трополенето на бабичката. От Рада нищо. Тогава чу вик на изненада, трополенето се засили и вратата се отвори. Йордан залитна и едва не влетя в стаята.
Насреща му стоеше Вела, смръщена и с вързоп в ръцете. Йордан бързо отмести поглед към Рада, която лежеше изтощена на леглото, но беше будна, а над нея с майчинска грижа беше приведена Цвета.
– Дай ми детето, бабо Вело, искам да го видя! – намери сили да продума родилката, но бабата ѝ отвърна през рамо:
– Много си слаба още, Радо, ще ти го дам после. Почивай сега. – И излезе забързана от стаята, подминавайки Йордан.
Първата му мисъл беше да влезе да нагледа жена си, но майка ѝ вече беше там, а и нещо в поведението на бабата го смути, затова той хукна след нея. Бебето не спираше да реве.
– Какво е детето, бабо Вело? Мъжко ли е? Женско?
– Забрави детето. Отивай при жена си. Да си почине сега, пък после ще ѝ кажем, че е било слабо и е умряло.
Йордан се закова поразен при тези страшни думи. Стана му ясно – нещо не беше наред с детето. Болно ли беше? Плачът, долитащ от пелените, не беше немощен, а напротив – силен и упорит, но Вела продължи напред и през прага на къщата, сякаш Йордан не ходеше подире ѝ. Той обаче я хвана за рамото и я спря:
– Дай ми детето!
– Не ти трябва това дете! – възпротиви се жената, но в гласа ѝ се прокрадна колебание. – По-добре да го отнеса, преди да са го видели и други. Ще кажем, че е умряло. Такова тежко раждане беше, кой няма да повярва?
– Дай ми детето! – рече Йордан през зъби и се приготви да го изтръгне със сила, когато баба Вела се спря и му го подаде с неохота. Сивите ѝ очи святкаха предупредително под сключените вежди и Йордан отмести смутен поглед към вързопа.
Излезе на светлината на утринното слънце с вече притихналото дете на ръце. Докато разгръщаше пелените, усети жегата, надигнала се отрано. Огънят на лъчите облиза лицето му, а непривичната горещина на плочите го накара да пристъпи на място с босите си нозе. Изпод белия плат се подаде лицето на момиченцето – розово и съвсем правилно, дори красиво за лице на такова малко бебе. Йордан въздъхна с облекчение и погледът му започна да обхожда детето, докато се спря на косата му, която беше гъста, два пръста дълга и съвсем… бяла. Бяла като на старица! Той не успя да сдържи изненадата си и ахна, а бабичката изсумтя в отговор, нетърпелива да види какво ще стане по-нататък. Объркан, той погали белия пух и едва тогава детето отвори очи. Дъхът му секна – очите на дъщеря му бяха червени и го пронизаха с неочаквана сила чак до дъното на душата. Този път Вела не дочака, а се приближи до ухото му.
– Змеица! Знаех си аз. Виж ѝ очите! Виж я, Йордане! – изсъска тя и понечи да изтръгне детето от ръцете му. – Дъщеря на змей, зачената в Мръсните дни! Едва не раздра утробата на майка си! Ще ни донесе зло на всички! Що ще кажат хората в Самотино, като я видят, а? Дай ми я, забрави за нея и никому нито дума!
Йордан обаче инстинктивно притисна вързопа до гърдите си и с жест отпъди жената. Тя разкриви лице от недоволство, но нещо в погледа му я накара да се обърне и да влезе обратно в къщата. Йордан, като видя гърба ѝ, загуби част от решителността си. Позачуди се какво да прави, пък подви отмалелите си крака на пейката до стълбата. Сега, когато изненадата от вида на детето беше преминала, той намери смелост да разгър-не пелените още веднъж. Дъщеря му спеше кротко в ръцете му под парещите лъчи на утринното слънце и като гледаше как клепките с рехави бели мигли потрепват в съня, нов пожар, но този път на обич, се разгоря в сърцето на Йордан. Беше негова, каквото и да говореше онази. Неговата дъщеря! Без повече да закрива лицето ѝ с пелените, той я надигна и притисна силно към гърдите си под жаркото слънце.
– Огняна. Ще се казваш Огняна.