Фентъзи феноменът, който завладява и кината като игрален филм със звезден каст, излиза с твърди корици и великолепни цветни порезки.
Хитовият дебютен роман „Наследникът“ на обичаните актьори и създатели на съдържание Денислав Димчев и Яница Михайлова предизвика фурор с излизането си преди година и примами хиляди читатели в мрачния си вихър.
С интерактивния си сайт, специалната книга за оцветяване с игри и предизвикателства, както и с аудиоверсията на книгата, прочетена от самите тях, авторите превърнаха „Наследникът“ в цяла вселена от преживявания.
Сега, когато фентъзи феноменът оживява и в кината като игрален филм със звезден актьорски състав, „Наследникът“ тръгва по книжарниците в чисто ново лимитирано издание с твърди корици отново с илюстрацията на художника Веселин Цонев, със спиращи дъха цветни порезки, както и с ексклузивен откъс от продължението на хитовия роман.
Тъкмо навреме за кинопремиерата читателите могат отново да се потопят в историята на Виктор Мордем – 18-годишно момче, въвлечено в мрачния свят на многовековно вампирско общество.
Четири фамилии управляват древната тайна общност – Дракулести, Сангвинари, Луминар и Мордем. Като последен потомък на династията си, Виктор трябва да изпълни семейния си дълг и да се впусне в игрите на кръв и слава – безмилостен ритуал, в който само най-силните и най-съобразителните оцеляват.
Виктор ще трябва да премине през три смъртоносни изпитания. И да прегърне мрака като стар приятел, за да съхрани живота си.
Хипнотична и поглъщаща, книгата на Яница Михайлова и Денислав Димчев е мрачна приказка за вечната битка между доброто и злото, която напомня на читателите, че да повярваш в себе си, е най-могъщата магия.
Филмът по „Наследникът“ тръгва по кината на 11 септември. В бляскавия актьорски състав влизат Денислав Димчев, Яница Михайлова, Башар Рахал, Йоана Буковска, Асен Блатечки, Калин Врачански, Китодар Тодоров, Севар Иванов, Лина Соколова, Даниел Владимиров, Гергана Спиридонова, Християн Кънев и други. Режисьор е Денислав Димчев.
Из „Наследникът. Игри на кръв и слава“ от Денислав Димчев и Яница Михайлова
Втора глава
Убиец на свобода
Къщата беше стара, но не по уютен и приветлив начин. Фасадата ѝ бе вечно кална от обилните дъждове, прозорците – затъмнени от тежки пердета, които рядко се разтваряха. Там живееше Стефан. Той беше от онези незабележими тийнейджъри – не защото не беше привлекателен, а защото сам не го осъзнаваше. Висок, по-скоро слаб, с меки черти и тъмни, замислени очи. Винаги леко рошав, но не по модерен начин – просто такъв си беше. Живееше в свои светове, изградени от филми, игри, комикси и книги.
Стаята на Стефан беше тъмна, като единствената светлина идваше от екрана на компютъра, чийто бледосин интерфейс хвърляше сенки по лицето му.
Той натисна няколко клавиша и отговори. После взе чашата от бюрото си, отпи, но се намръщи – напитката вътре беше престояла прекалено дълго.
Плакатите в стаята му разкриваха нещо, което никога не би признал на никого. Сред класическите постери на готически филми, комикси и попкултурни икони, там висяха и няколко плаката, които дълбоко в себе си го караха да се срамува. Романтични вампирски тийн филми. Ако някой влезеше и ги видеше… Не.
На екрана примигна ново съобщение. Той го прочете, после затвори лаптопа си с тихо щракване. Стефан се облегна назад, оставяйки тялото си да потъне в креслото.
– Време беше – Стефан прошепна думите сам на себе си. Протегна ръка към леглото, нахлупи небрежно захвърлената шапка и излезе от стаята.
Тихомълком си проправи път към стълбището, като успя да не издаде звук, докато стигна до най-горното стъпало. Тъпото горно стъпало, което винаги скърцаше.
Стефан, възможно най-внимателно слезе по стълбите. Но когато влезе в хола, стомахът му се сви. Столът беше изместен пред дивана, изглеждаше случайно бутнат, препречвайки изгледа към него. Ами ако отвъд стола лежеше… Глупости. Примига, стисна устни и продължи напред. Няколко стъпки. После звук. Рязък, дрезгав хъркащ звук.
Стефан замръзна. Миг по-късно звукът се повтори.
Баща му, отпуснат на дългата част на дивана, спеше дълбоко.
Момчето стисна челюст, издиша дълбоко и се отдръпна, без да вдига повече шум. Една последна крачка към вратата. Една последна глътка от тежкия, застоял въздух вътре. После отвори и излезе. Къщата остана зад него – мълчалива, тъмна и погълната от собствените си сенки.
В края на улицата, скрита в полумрака, чакаше кола. Стар, раздрънкан „Опел“, който на теория все още можеше да се нарече автомобил, но на практика изглеждаше като нещо, което съвсем скоро щеше да отпътува за скрап. Металът по вратите бе издраскан, боята – неравномерна, а на някои места дори вече я нямаше. А звукът… Този проклет звук, който двигателят издаваше, оставяше усещане за мъка от собственото си съществуване. Ако тази кола можеше да говори, вероятно щеше да изкрещи „Убийте ме!“ още при първия завой.
Виктор, най-добрият приятел на Стефан, седеше на шофьорското място, облегнат назад, а пръстите му тропаха по волана с престорено спокойствие. Той беше висок и слаб, с почти неестествено черна коса, която падаше леко над челото му. Лицето му имаше остри черти, с високи скули и тъмни очи, които винаги изглеждаха замислени… или тъжни. Сякаш носеше на гърба си тежестта на два живота, изпълнени с проблеми, за които никой не знаеше. Да не говорим за тъмните му кожени дрехи, които винаги бяха част от амплоато му, независимо от случая.
Това бяха аутсайдерите в малкия град.
Стефан бързо влезе в колата, затваряйки вратата възможно най-тихо. Виктор се подсмихна накриво и завъртя ключа. Опелът изсъска, изхриптя и накрая запали с едно жалко придрънкване.
– Знаеш, че ако баща ти разбере, и двамата ще загазим? – каза Виктор спокойно, без дори да погледне към приятеля си.
За Виктор всичко беше на живот и смърт… но казано с тон, който подсказваше, че дори животът и смъртта не го впечатляваха особено.
Приятелят му издърпа колана си и го закопча с едно бързо щракване.
– Затова не трябва да разбира… – измърмори той. – Пък и да се събуди, няма да се сети първо за теб.
Виктор въздъхна драматично и завъртя очи.
– Оф, Стефане, и двамата се знаем от предучилищната, живеем си в къщите от толкова време… Мислиш ли, че няма да се сети с кого си?
Стефан само махна с ръка.
– Карай, че Миа не спира да звъни.
Виктор изсумтя и погледна към телефона си, който примигваше с три пропуснати обаждания.
– И на мен ми е звъняла вече три пъти.
Той включи на скорост, натисна газта и старият опел се задави, преди да ускори. Стефан вече набираше номера, докато Виктор излизаше на главната улица.
– Да бе, Миа, вече пътуваме. Споко.
Гласът му беше равен, но изражението му показваше друго. Мразеше да се оправдава, а Миа определено изискваше обяснения. Докато говореше, Виктор сви в тиха, почти напълно празна уличка. Минаха покрай една от старите къщи в квартала. Същата, в която две тела вече бяха застинали завинаги. Но момчетата не забелязаха нищо.
Колата се движеше по тъмния път, разтърсвана от всяка дупка. Но въпреки раздрънканото шаси, вътре музиката гърмеше. Беше абсолютен звуков терор. Когато Виктор и Стефан решиха да „тунинговат“ опела, те не вложиха особено старание върху двигателя или външния вид. Но колоните? Колоните бяха нещо различно. Най-мощните, най-изкривяващите реалността високоговорители, които успяха да намерят на битака за смешни пари, но с обещание, че „ще ви тресе стомаха, момчета“. Сега всеки бас караше колата да вибрира, като че ли беше пред разпадане. Стефан и Виктор пееха с всичка сила – единият фалшиво, другият със самочувствието на рок звезда, макар че и двамата звучаха еднакво ужасно.
– Стига човек, няма нужда да виеш така! – Виктор избухна в смях, като потупа с пръсти по волана в ритъма на песента.
– Ти само ми завиждаш на таланта! – изкрещя Стефан.
Когато наближиха къщата, пред която трябваше да спрат, музиката угасна, за да отстъпи място на друг звук.
В далечината се чуха сирени. Червени и сини светлини започнаха да пулсират през нощта.
– Какво, по дяволите? – промълви Виктор, докато забавяше ход.
Очите на момчетата проследиха полицейската кола, която профуча край тях. Светкавичните отблясъци от мигащите лампи разкъсаха нощта на кадри.
Вратата на колата рязко се отвори. Виктор и Стефан изкрещяха едновременно.
– Вие нормални ли сте?! – изсумтя Миа, хвърли чантата си на задната седалка и затвори след себе си.
Миа беше онзи тип красавица, която караше хората да се обръщат, да мълчат за секунда, да изпитват смесица от възхищение и завист. Момичетата в училище я ненавиждаха. Не защото беше надута, а защото те не можеха да бъдат като нея. Миа притежаваше топлата, естествена красота, която просто оставаше в съзнанието. Кафявата ѝ коса падаше дълго и свободно по раменете, а сините ѝ очи светеха с неподправено любопитство. Малкият ѝ чип нос изглеждаше почти твърде перфектен, като нарисуван, а луничките по лицето ѝ придаваха ведрост и някакво момичешко очарование, което караше хората да се усмихват, без да знаят защо.
Стефан се извъртя на седалката и я изгледа остро.
– Искаш да ми изкараш акъла ли, бе?! – изсъска той, още леко настръхнал от внезапното ѝ нахлуване.
Момичето само сви рамене напълно невъзмутимо.
– Аз какво да направя, че си бъзльо?
Виктор въздъхна тежко и разсеяно прокара ръка през косата си.
– Честно да ви кажа, мен повече ме е страх да не ни хване баща ти, Миа.
Баща ѝ е шефът на полицейското управление. Много строг мъж.
Виктор хвърли кос поглед в огледалото, може би очакваше в далечината да зърне полицейска кола, която вече ги преследва.
– Звъннаха му по спешност. – Миа въздъхна и отметна косата си назад. – Не разбрах точно какво стана.
Стефан се оживи, очите му блеснаха в полумрака.
– Олее, дали има убийство? Или грабеж?!
Гласът му звучеше по-скоро развълнувано, отколкото притеснено.
Миа въздъхна отново и размаха ръка във въздуха, като че ли разказваше някаква скучна история.
– Моля ти се, напоследък ходи само по глупави сигнали. Онзи ден някаква жена на главната си загубила чантата с уж рядка гривна… – тя поклати глава неодобрително.
– Ще си изпуснем прожекцията. – Виктор завъртя волана и потегли.
Миа въздъхна драматично, докато се наместваше на зад-ната седалка, пусна лампичката в купето и започна да вади гримовете си. Погледна се в малкото си огледалце, но преди да успее да нанесе каквото и да било върху лицето си, колата рязко подскочи. Гумите изсвистяха по асфалта, а тялото ѝ се наклони рязко встрани. Тя изписка, като едва не изтърва огледалцето си.
– Виктор! – извика ядосано. – Какво правиш, за бога?
Виктор не отговори веднага. Лицето му бе пребледняло, а очите – широко отворени, вперени право напред. Ръцете му стискаха волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. На пътя пред тях, малко бяло диво зайче стоеше неподвижно, замръзнало от страх пред заслепяващите го фарове. Сърцето на Виктор препускаше с луда скорост, докато си поемаше въздух на пресекулки.
– Почти го убих… – промълви той едва чуто, повече на себе си, отколкото на Миа.
Пое дълбоко въздух и бавно отпусна хватката си върху волана. Малкото животинче най-сетне излезе от транса си и с няколко бързи подскока изчезна в храстите край пътя.
– Само едно зайче е – изсумтя Миа, докато подреждаше разпилените си гримове.
Но Виктор не отговори. Вътрешно знаеше, че не беше само зайче – беше живот. Малък, невинен, беззащитен живот, който той бе готов да защити с цената на всичко. След това, преди някой от приятелите му да забележи истинската му реакция, побърза да върне маската на безгрижния тийнейджър, за когото нищо не беше важно.
– Ало! – възкликна Миа раздразнено, докато една четка за очна линия отлетя към дебрите на багажника. – Не забравяй, че возиш скъп багаж.
Виктор се усмихна накриво.
– Съжалявам, госпожице, ще се опитвам да не нарушавам рутината ви.
Миа въздъхна тежко, превъртя очи и се зае с обичайния си ритуал.
Колата отново подскочи в поредната дупка на пътя и червилото, което момичето тъкмо нанасяше, се плъзна твърде надолу, оставяйки я с леко изкривена усмивка. Стефан се обърна назад, погледна я за миг и после се задави със собствения си смях.
– Какво, по дяволите, правиш? Опитваш се да изглеждаш като бандата на Джаред Лето в разцвета ѝ?
Миа не му обърна внимание.
Виктор нарочно натисна газта и раздрънканата таратайка се стрелна напред. Миа вдигна лакът върху облегалката на седалката и изсумтя.
– Добре, това е невъзможно. Ако още веднъж минем през дупка, ще изглеждам като Клоунът от „То“.
– Не се притеснявай, ти вече си достатъчно страховита – подхвърли ѝ Стефан и в отговор получи лек удар по рамото.
В колата отново цареше безгрижие. Смях. Глупави разговори. Но няколко улици по-назад, реалността беше съвсем друга.
***
