Георги Станчев е популярен с активната си гражданска позиция по проблеми, касаещи Варна и хората в неравностойно положение. Той обаче е достоен пример за това как един млад човек може да се бори и реализира, въпреки здравословния проблем, който има.
Жоро коментира за СайтЪТ кои са най-големите изпитания в градската среда за хората със зрителни проблеми.
„Възпитаник съм на специализирана образователна институция за деца с нарушено зрение, а впоследствие съм завършил специалност „Социални дейности” в Медицинския университет, както и „Обща педагогика” и „Специална педагогика”. Така реших да работя в областта на социалната политика и в областта на образованието. Работил съм като ресурсен учител. Мога да коментирам много теми в областта на образованието и социалните дейности, както и по отношение на законодателните инициативи, които трябваше да се случат в предходните години.
Пътят ми дотук не е бил лесен поради бариери в комуникацията с институциите и липсата на добра социална среда. Говорим също за достъпност на средата не само за хората със зрителни увреждания, но и за хората с различни дефицити и техните асистенти”, коментира Георги.
Какво според него трябва да се промени от гледна точка на образование за хора със здравословни проблеми като него и гледна точка на социални услуги и закони?
„Във връзка с наредбата за приобщаващото образование искам да поясня, че екипите, които са по училища не са достатъчни, когато става въпрос за деца с увреждания. В един такъв екип трябва да се включват не само логопед, ресурсен учител и психолог, а ад бъде създадена и среда за работа с тези деца. Те имат нужда от ерготерапевт, рехабилитатор, някъде има нужда от зрителен терапевт. Зависи какви са дефицитите на детето с увреждане. Не само да се набляга на онези страни, които детето може да развие, но и да има нужните специалисти, които да допринесат повече за това дете.
Психологическата подкрепа за едно такова дете от страна на училището и класа се случва със съдействието и съгласието на родителите и педагогическия съвет. Педагогическият съветник е този, които трябва да запознае останалите деца с дефицитите или проблемите на даденото дете и да предразположи това дете в училищна среда. Има много деца, които са със специални образователни потребности, но не ги приемат в масовите паралелки поради множество проблеми. Такива са децата с аутизъм, с нарушено зрение, деца с говорен дефицит или са глухи”.
Питаме Жоро той как се справя с обкръжаващата го градска среда?
„През последните две години вече се налага за да стигна до магазин, работно място или където и да било да ми съдействат хора, тъй като имам пердета и на двете очи и ми предстои интервенция. Наложи ми се да правя генетичен анализ и изследвания, които са доста скъпи. На много места в градската среда липсва светлина и ориентири за слабо виждащи хора. В общественият градски транспорт масово, особено нощно време, не се виждат номерата на автобусите. Голям проблем за хората с физически увреждания е това, че масово автобусите спират на платното, а не до тротоара на спирката и когато има няколко автобуса един след друг те да се изчакват. Това създава спънки за хора с инвалидни колички, както и за родителите с бебешки колички. Питате как успява един незрящ човек да се качи на правилния автобус и кога да слезе. Обикновено питат други хора на спирката и вътре в превозното средство. Другият вариант е мобилно приложение, което им е в помощ. Проблемът обаче е, че в разписанията на „Мувит” се разминават с тези на „Варна трафик””, споделя Жоро.
Как хората, които са около незрящ човек могат да му помогнат, ако той самият не потърси помощ?
„Когато видим човек с бял бастун, който не вижда, е хубаво да го докоснем поп рамото, за да разбере, че за него се отнася. Тогава да го попитаме дали желае помощ или съдействие, за да може той да сподели от какво има нужда”, съветва варненецът.
Според него незрящите хора имат много способности, с които да намерят препитания, ако бъдат ангажирани от работодателите, за да живеят по-пълноценно, имат социални контакти и не са в тежест на близките си.
„Преди години имаше предприятие „Тих труд”, но закриха дейността. Там се произвеждаха български разклонители и щепсали и други артикули. Хората, които не виждат, могат да сглобяват химикали и папки, могат да сортират документи по класьори. Хора като мен, завършили рехабилитация, могат да работят като масажисти”, допълва Станчев.
Лукс ли е един човек с нарушено зрение да има куче-водач?
„Да, лукс е! Защото хората се плашат от кучето водач, защото не са запознати с неговите способности. Има много бариери, не допускат в магазините тези кучета-водачи. Освен това храната за тези кучета е по-специфична, има задължителни ваксини, както и при останалите домашни любимци, има обучителен период, в който човекът с увреждане трябва също да мине съвместно с кучето в училището за обучението.
За хората в моето положение ще дам препоръка да дават гласност на проблемите, които по някакъв начин затрудняват живота им. Аз лично подавам такива сигнали, един от тях е във връзка със звуковата сигнализация на светофарите, която не работи. Бутоните, които поставиха до светофарите, трябваше да са с вибрация, не с шум, тъй като в градската среда не може да се различи звука на тези бутони и незрящият човек не може да разбере дали е натиснал правилно копчето. Друг сериозен проблем е това, че много от подлезите нямат осветление. За пример ще дам този на автогарата, където е пълна тъмница. Същото е и в подлеза на стадион Варна. Където има стълби се слива цвета с мозайката, няма контраст и това е опасно не само за хората, които не виждат. Такъв е подлеза до митрополията в центъра на Варна. На много места липсват тактилни обозначителни настилки, за да се разбере къде започват стълби или други препятствия. Друга препоръка, която бих дал е да бъдат отделени велоалеите от местата за пешеходци, защото колоездачите и хората с тротинетки често са заплаха за незрящите хора. В момента също водачите на велосипеди и тротинетки пресичат на много места заедно с пешеходците, което според мен не е правилно”, допълва още Герги Станчев.
