Книгата ще отпразнуваме с официална премиера в София на 19 ноември от 18:30 ч. в уюта на книжарница „Umberto & Co“ (ул. „Славянска“ 14).
Той е добре познат като юрист, преподавател, декан на Юридическия факултет на СУ, заместник министър-председател и министър на образованието между 2005 и 2009 г. Със сборниците си с разкази и първия си роман обаче Даниел Вълчев доказа, че освен всичко това отлично владее и изкуството на ювелирното писане.
Три години след „Неделният продавач на книги“, който се задържа в класациите с най-продавани заглавия седмици наред, авторът се завръща с втори изящен роман – „Седем дни в Парория“.
Книгата ще отпразнуваме с официална премиера в София на 19 ноември от 18:30 ч. в уюта на книжарница „Umberto & Co“ (ул. „Славянска“ 14), а изданието ще представят Бойко Василев и Георги Каприев.
„Седем дни в Парория“ е съкровено интелектуално пътешествие из историята, традицията и културата, както и из душевността на самия Човек с неговите възторзи и противоречия.
Историята е видяна през обектива на студент по кинорежисура, който повече от всичко мечтае да създаде сценарий за свой филм. А както нерядко се случва в живота, реалността сама му поднася сюжет, надхвърлящ и най-смелите му представи.
Пред читателя като на филм ще се разгърне история за:
- един син, един баща и неизказаното помежду им;
- едно пътуване до Малко Търново, което ще преобърне всичко;
- един загадъчен манастир в Парория – обгърнатия в ореол от мистерии пограничен район между Византия и България;
- една изчезнала икона, чиято съдба главният герой решава да доизмисли сам – като я превърне в сърцето на своеобразния си сценарий;
- цяла галерия от живи и запомнящи се персонажи като Невена, леля Донка, Доцента;
- и всички невидими нишки, които ги свързват.
В рамките на седем дни всички тези герои ще се окажат вплетени в малък свят на надежда и вдъхновение. Свят, режисиран от най-великия творец – самият Живот с всичките му чудеса и изпитания, всичките му мистерии и Парории.
С фин рисунък, богат език и безкрайна ерудиция Даниел Вълчев напомня, че всеки сам е създател на своята история. На страниците на този проницателен роман читателят ще се потопи в амалгама от история, философия и творческо вдъхновение. А любителите на киното ще оценят множеството препратки към велики творци на филмовото изкуство – като Федерико Фелини, Франко Дзефирели, Джузепе Торнаторе, Педро Алмодовар, Уди Алън и други.
Елегантен като френски филм от 60-те, романът „Седем дни в Парория“ е произведение на високата литература, към което – като към любима кинолента – читателят ще иска да се връща отново и отново.
Из „Седем дни в Парория“
от Даниел Вълчев
***
Спирам пред входа на кооперацията, в която живее баща ми, оставям двигателя включен и отпивам голяма глътка кафе от още горещата картонена чаша. По това време на годината в седем без пет сутринта е вече светло. По улиците още няма голямо движение, но започва да се усеща как градът се раздвижва. Както винаги, баща ми е забележително точен. Гордее се с това свое качество и не пропуска да демонстрира, че го цени и у другите. Всъщност при него това е някаква изтънчена форма на суета – шумно одобрява у другите качества, които мисли, че самият той притежава в изобилие. И така ненатрапчиво хвали себе си. Докато живеех при него, проблемите с точността бяха един от постоянните източници на напрежение между нас. Аз съм от хората, които често закъсняват и като цяло не умеят да си разпределят времето правилно. И преди съм се опитвал да стана по-точен, но едва откакто едновременно уча и работя, започнах по необходимост да се старая повече. Обаче вътрешно съм си запазил разбирането, че хората на изкуството нямат необходимост да бъдат точни. Даже напротив – това би ги превърнало в банални, спазващи правилата същества. Докато човекът на изкуството трябва да бъде свободен. Той трябва да умее с лекота да прекрачва граници, които за другите изглеждат непрекрачваеми. Баща ми не знае за тези омилостивяващи по отношение на собственото ми поведение разсъждания, оценява това, че съм се постарал да дойда навреме, и след като се настанява на седалката до мен, демонстративно поглежда часовника си и одобрително изсумтява.
Потегляме в още рехавия трафик и първите двайсетина минути мълчим. Неангажиращата музика, която съм пуснал през телефона си, създава уют. От време на време поглеждам към баща ми, за да видя дали не е задрямал, но той е учудващо бодър, следи пътя и е потънал в някакви свои мисли. Спирам, за да заредя на бензиностанцията след разклона за Ихтиман, и отново потегляме. Мълчаливият пери16
од в нашето пътуване е свършил и баща ми, с почти професионална вещина, решително прави първия разрез.
– И как успя да събереш пари за тази кола? Започвам да мисля, че да приготвяш пици, е по-важно, отколкото да правиш мозъчни операции.
Бях му казал, че съм си купил кола, но той явно не си я беше представял така. Сега разбира, че предложението да ми помогне финансово за колата вероятно ме е развеселило. Въпреки че всъщност беше мило.
– С хематом в мозъка все пак може да се живее поне известно време. А без храна не може.
Казвам го, колкото за да го дразня, толкова и за да сменя темата. Знам, че ако му кажа истината, ще последва лекция за това как парите са отражение на труда и таланта на човека. Той самият знае, че това отдавна вече не е така, ако изобщо някога е било. Но подобни схващания му дават спокойствие, че живее в един подреден свят, чиито правила разбира и донякъде споделя. Баща ми наистина вярва, че светът е нещо като стая – вярно, голяма, но все пак с крайни и принципно обозрими размери. И ако на хората не им пречат свещеници и тирани, те (хората), поколение след поколение, ще разгадават тайните на тази стая, ще осветяват ъгъл след ъгъл и дори ще вникнат в материала на пода и в химическата формула на мазилката. И всичко това в името на един по-щастлив живот. Не иска обаче да признае, че западната наука се опитва да разгадае тайните на света, не за да помогне на човека да се впише по-добре в този свят. Тя има абсурдната амбиция да промени света. А това ще рече самонадеяно и безотговорно да се набърка в механизмите на нещо, от което разбира само една милионна част и при това я разбира само в определен контекст. Това, разбира се, не са мои мисли, а са заемка от една книга, която ми попадна случайно, но толкова ми хареса, че я прочетох два пъти един след друг.
Сигурен съм, че и на баща ми му минават подобни мисли, но не иска да го признае. Ако го признае, вече няма да може да гледа на себе си като на звено от една дълга и горда традиция, тръгваща от онзи древен човек, който е разрязал друг древен човек с намерение да го излекува. Традиция, криеща се в бъдещето, откъдето наднича неясната фигура на негов правнук, който ще отстранява мозъчен тумор с нарочно трениран поглед. А моят скептицизъм доста нахално компрометира тази представа.
– Колата ти сигурно струва колкото три като моята. Но ако не искаш, не ми казвай откъде са парите. Надявам се, че си достатъчно умен, за да не се набъркаш в нещо, за което после ще съжаляваш.
Премълчавам, че цената на беемвето, което карам, се доближава по-скоро до цената на апартамента му. Решавам все пак да повдигна малко завесата на моето тайно забогатяване, колкото да не се притеснява излишно. Излагам му съкратената версия. Една вечер преди няколко години се бяхме събрали да гледаме мач по телевизията у Жоро, един приятел, и бяхме пийнали повече. Обзалагахме се за резултата и аз загубих. Облогът беше, че който загуби, ще финансира начинание на другия. Ако Жоро беше загубил, щеше да финансира един мой проект за къс филм, а после щяхме да делим поравно приходите от награди от фестивали и продажби на телевизии. Но понеже загубих аз, след два дни изтеглих 9200 лева от влога, който родителите ми преди години бяха направили на мое име, и му ги дадох. Щял да направи някаква важна инвестиция, свързана с компютри и интернет. Той се опита да ми обясни, но аз не разбрах почти нищо. Бях отписал парите въпреки клетвите на Жоро, че инвестицията е много добра и ще делим големи печалби. Оказа се, че тогава е купил биткойни при много ниска цена. А преди два месеца ги беше продал за малко над 68 000 долара за брой. Дойде вкъщи, надраска сметките на един лист и ми връчи три дебитни карти, срещу които имаше общо един милион и двеста хиляди долара. Това бил моят дял след приспадане на някакви такси и хонорара на счетоводителите. Малко се надуваше, но аз бях твърде шашнат, за да реагирам. Пък и си беше заслужено да се понадуе.
Спестявам на баща ми числата и се придържам към твърдението, че става дума за немалко пари. Някъде бях чел, че човек може да си представи суми, надвишаващи до 15 пъти годишния му доход. Над тези числа всяка представа за пари била условна и размита. Баща ми не задава повече въпроси, но си присвива устните и измърморва нещо неразбираемо, видимо означаващо, че е недоволен. Вероятно отнася чутото към рубриката Светът отива наникъде.
По магистралата няма много коли, аз карам доста бързо и около единайсет часа влизаме в Бургас. Вече сме поизчерпили дежурните теми и не особено оживеният ни поначало разговор е започнал да замира. Баща ми предлага да не карам по прекия път, а да минем през града – покрай Морската градина, после край пристанището и гарата и така да излезем на пътя за Малко Търново. Идеята е ясна и когато наближаваме, намалявам скоростта, за да може да огледа улицата, на която с майка ми са живели известно време. На мястото на някогашната къща отдавана е изникнал грозен пететажен блок и знам, че баща ми мрази неговото тромаво присъствие. Но днес, изглежда, е различно. Баща ми сякаш не вижда тъмната мазилка, гарнирана с евтина пластмасова дограма, разглежда улиците като замаян и сякаш се пренася във времето. Той е млад, липите цъфтят, а насреща му тича майка ми с развети от морския вятър коси, все още нямаща ни най-малка представа, че ще ми става майка. Не съм сигурен, че се чувства точно така, но ако трябваше да режисирам подобна сцена, щях да се опитам да заснема нещо такова. Отминаваме грозния блок и баща ми леко прочиства гърлото си.
– Нали знаеш, че с майка ти за малко да се разминем. Имам предвид в живота. И тогава теб нямаше да те има или щеше да имаш друга майка.
Отвътре ми идва да възразя, че ако майка ми не ми беше майка, то и аз едва ли бих бил точно аз. Но у баща ми вероятно напира някаква история и ако кажа нещо такова, не просто ще го засегна, но и ще покажа явно незачитане на неговия свят. И той може да се откаже да продължи. А той всъщност много рядко разказва за майка ми, така че мълча. И без да изпускам от очи пътя, му хвърлям бърз поглед, за да потвърдя, че съм в очакване.
– Казвал съм ти, че през 1988 година бях стажант в болницата в Малко Търново. Тъкмо се бях дипломирал и ме беше хванало някакво разпределение. Искаше ми се да остана в София или някъде наоколо, но сигурно са видели къде съм роден или пък е имало някакви правила. Не знам точно, а тогава и никой не смееше много да пита. И така, майка ти се появи един ден на разклона за Малко Търново. Тогава пътят беше малко по-встрани от сегашния, беше тесен и нямаше как да не я забележа. Беше с джинси, дълга коса и доста голям кожен сак. Тогава карах старата кола на дядо ти, бях ходил по някаква работа до Бургас и бързах да се прибера, защото закъснявах за дежурство. Отбих, като я видях, тя метна сака отзад и се качи. Оказа се студентка втори курс във Велико Търново. Учеше история и се беше записала в някаква експедиция, която трябвало да търси исихастките манастири в Странджа. Но закъсняла за тръгването и сега се опитваше да настигне автобуса на експедицията на автостоп. До вечерта трябваше да е стигнала в Малко Търново.
Слушам и ми става все по-странно как е възможно да съм живял толкова време с родителите си и да не съм ги попитал как са се запознали. А и те да не се сетят да ми разкажат. Бяха ми казвали нещо не особено ясно, в смисъл че са се запознали случайно, покрай болницата на баща ми. Но всъщност едва ли има причина да се учудвам – още през пубертета разбрах, че децата и родителите им не живеят един и същи живот. Всъщност никой не живее живота на другия. Понякога световете ни се допират, друг път се сблъскват, може и да се кръстосат или да се увият на кълбо, но никога не се сливат. Световете ни може да се кръстосат или да се увиват на кълбо, но никога не се сливат. Това ще си го запиша, като спрем. За сценария.
Докато пътували, майка ми и баща ми си говорили за всякакви неща, шегували се и не усетили как са пристигнали. След два дни се видели още веднъж в музея на Малко Търново, ден преди експедицията да си замине. Баща ми нарочно отишъл в музея, за да я потърси, но не събрал смелост да я помоли да остане. На него му предстоели още две години разпределение, а какво щяла да прави в такова малко градче студентка по история втори курс. Сигурно щял да изглежда смешен, ако ѝ предложи такова нещо. Пък и откъде накъде? Какъв бил той за нея? Но все пак си разменили адресите и телефонните номера и си обещали да се видят пак.
Излезли сме от Бургас и вече виждаме табелата, сочеща отклонението за Малко Търново. Синя и леко изкривена. А до нея стои момиче с вдигната ръка. Има дълга, прибрана назад светла коса и тъмносини джинси. Половината ѝ лице е скрито зад големи слънчеви очила. Но вместо кожен сак на рамото ѝ виси червена чанта с впечатляващи размери. Баща ми се размърдва и ме поглежда така, сякаш подозира, че съм му скроил някакъв номер. На мен картината ми заприличва на кадър от филм на Алмодовар и без да кажа нищо, давам мигач и спирам.
