От 24 юни на ключови пешеходни места може да срещнете приказки за опазване на природата, написани от ученици в рамките на приказния конкурс на МЛФ Варна Лит, видя СайтЪТ.
Срещаме Матеа Грошева и Стефания Митева до отпечатаните им приказки, отличени в конкурса „Зелени приказки“ на СНЦ МЛФ Варна Лит на централната пешеходна зона пред Grand Hotel London. Там творбите им ще радват минувачи и читатели до 07 юли 2024, когато ще бъдат преместени до подлеза на ФКЦ, пред входа на Морската градина до 21 юли 2024 г.
Момичетата се вълнуват от предстоящата ваканция и от факта, че виждат творбите си в центъра на града.
Матеа участва за пръв път в литературен конкурс и споделя, че ще продължи да пише. А Стефания има спечелени награди за свои текстове, но не участва във всички конкурси, а само когато темата я вълнува. И двете обичат природата и нейното опазване ги вълнува.
Техните приказки, заедно с другите отличени в конкурса творби, ще бъдат прочетени и пред децата от ДГ 31 „Крилатко“ на 04 юли 2024 г.
Конкурсът се осъществява в рамките на проект „Зелени приказки“, който се реализира благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи” и Български дарителски форум.
Ето и творбите на Матеа и Стефания, споделени на страницата на Варна Лит:
ВТОРО МЯСТО – МАТЕА ИВАНОВА ГРОШЕВА, VII КЛАС, МФЛВ „ШАРЛ ПЕРО“, ГР.ВАРНА
Малкият голям Камъчко
През 1997 направих клуб… Но да се представя все пак. Аз съм камък, бял камък, наричат ме Камъчко. От векове наред исках да направя нещо велико, нещо, което никой друг камък не бе направил.
В далечната 1997 г. се случи нещо различно. На поляната до селото, на която живея, дойде нов народ, наричаше се „боклуците“. Всеки ден през моя район идваха над сто боклука. Имаше чаши, пластмасови остатъци от някакви предмети, сламки, торбички… по ден-два и заминаваха. Беше им много скучно, пътуваха навсякъде, към морета, гори, планини, градове, по-модерните за някакво място „завод за рециклиране“, сигурно някакъв скъп хотел, защото вместо звезди, на него имаше три стрелки. Едва дошли, боклуците искаха да се забавляват, преди да отидат на крайната дестинация.
Както казвах, исках да направя нещо велико. На нашето място посетители ни бяха само боклуците. Трябваше да направя нещо за тях. Помислих, помислих, а накрая измислих – ще направя… клуб! Ще бъде на дърветата, по клоните и по листата. За музика ще извикам щурците да пеят и да свирят. За напитки – ей къде е реката, тъкмо и за басейн ще я ползвам. Голям кеф ще направя на боклуците, че пак да се връщат и да питат за царя на клубовете – Камъчко.
Мина се не мина време, клубът се осъществи. Ето че дойде първата вечер. Беше много вълнуващо. Всички танцуваха, пееха, играеха, падна страшен купон! Минаха една, две, три… цели шест години… клубът беше топ. Не хиляда, а пет хиляди боклука на седмица. Ама ми беше чудно, че не знаеха за клуба, а аз мислех, че затова идват. Всичко беше наред, докато един ден едното ми дърво пожълтя, пъпчаса, листата опадаха, клоните не смогваха, изпочупиха се. Първо едно, после две, накрая цели седем. Щурците умираха от болести, реката стана цялата черна. Всичко се превърна в ад. Клубът затъна, а и не само той, целият ми район стана мръсен, ужас. Миришеше ужасно, беше страшно. Направих грешка! Този народ се оказа лош, изкуствено направен, развали всичко. А се оказа, че дори не бе виновен! Човеците го създавали и го захвърляли.
Една торбичка, пътувайки към завода, каза, че навсякъде било така. Плъзвали където могат, като кърлежи в летен ден. Дадох си сметка, че ако хората нищо не направят, не само дърветата, а и самите те ще пожълтеят и ще се счупят. Ни дървета, ни реки, ни щурци. Нищо! Аз не сторих нищо величествено, а нещо по-страшно от дете, взимащо моя народ и хвърлящо го в морето да направи жабка.
Един ден дойде камионът, оставяйки поредния боклук. Казах си, че щом мога да правя зло, по същия начин бих могъл да правя и добро. Извиках цялата група – елена Ленко, Бил (така казвахме на заека), чайките (те дори не си помнеха имената, но бяха много дейни) и мечката Спас. Планът беше да ми помогнат, да ме избутат, за да затисна гумата на камиона и да го спра. Моментът дойде, наострих си връхчето, вдигнаха ме и се претърколих, че чак за малко да спукам гумата. Бях малко притеснен дали ще успея, но не изгубих воля! Затиснах я. Колкото и газ да даваше човекът, камионът не успя да ме преодолее. Стоях си под гумата две-три минути. По едно време чух някакъв глас. Май си говореше сам. Думите бяха следните: „Ало, шефе, ами дойдох тука, да оставя боклука, но камионът спря, май двигателят отказа. Елате да ме изкарате … и камиона да оправим.“ И както така си говореше сам, изведнъж дойдоха няколко мъже. Единият, по-дребничък, каза на шофьора: „Какво става тук? Каква е тази мизерия? Защо никой не ми е докладвал? Какви са тези боклуци, леле…А ти, с какъв акъл идваш, та още да трупаш?“ Другият, най-високият, каза: „Шефе, тук се провежда назаконно хвърляне на отпадъци от всякакъв клас, трябва веднага да извикаме екипа!“ Случи се най-хубавото нещо на света – видяха най-накрая незаконното мигриране на народа им, но ми беше чудно кого викат! След десет минути дойде една бригада мъже и жени, с чували, щипки, ръкавици, маски и започна да прибира всички незаконни граждани на този народ. Странно, но май ги водеха в хотела, онзи, луксозния. До ден днешен ми е неясно, но щом вече не са тук, значи съм доволен. Беше чисто, не можех да повярвам, даже и дървета посадиха. Ниският мъж ме взе и ме премести, за да може да тръгне камионът. Каза ми, сякаш знаеше, че разбирам: „Ако не беше ти, този позор щеше да продължи“.
Успях! Станах известен, от тук чак до другото село ме знаеха. Бях истински герой! В крайна сметка направих най-великото нещо на света, каквото никой камък не би посмял да стори!
ТРЕТО МЯСТО – СТЕФАНИЯ ДИМИТРОВА МИТЕВА, VII В КЛАС, СУ „ГЕО МИЛЕВ“, ГР. ВАРНА
Замърсената река
Слънцето ярко грееше на светлосиньото небе, леко закрито от един по-дързък облак. Към него, разперили клони, се издигаха дървета, които сякаш искаха да се доближат колкото може повече до светлината. Пенлива река се спускаше по склона, заобиколена от мека трева и пърхащи пеперуди. Перфектно място за пикник. И наистина – точно в този момент мъж и жена на име Боян и Ели, се зададоха откъм невисокото било на хълма. От известно време насам идваха тук и разгъваха червеното си одеяло, покрито с няколко кръпки. Отскоро носеха храна, грижливо завита в цветни салфетки и се оглеждаха в търсене на кошче. Но такова нямаше. И всеки път жената набързо проверяваше дали няма някой друг наоколо и просто пускаше отпадъците в реката, които поемаха по своя път, доверявайки се на течението.
Водата, от бистра и чиста, се бе замърсила и бе добила отблъскващ сивеещ цвят. Скалистото ѝ дъно вече бе покрито с избелели хартийки и салфетки. Всеки, който идваше на това място, възмутен от липсата на кошче, хвърляше отпадъците си в реката. Но от всичко най-много страдаха рибите. Почти всеки ден се събуждаха в своите стаи сред водните растения, заедно с поне една хартийка. Постепенно речните обитатели започнаха да се заразяват от нечистите отпадъци. Костенурката Лили, която редовно идваше, за да разнася новини за външния свят, един ден просто изчезна. Сигурно и тя се бе разболяла.
Единствената част от реката, която все още не бе станала жертва на замърсяването, се намираше на изток. Отпадъците не бяха стигнали дотам, защото това място бе разположено най-далеч от цветните салфетки и найлоновите торбички. Но бе само въпрос на време и това да се случи, затова всички обитатели се бяха скрили, кой където може. Една единствена рибка обаче не се страхуваше като останалите. Издълженото ѝ тяло бе покрито с шарени петна, все едно някой художник ги бе нарисувал с четката си. Казваше се Рая. Бе решена да намери начин да спре разпространението на болестта. Знаеше как да стигне до мъжът и жената, защото бе обикаляла почти цялата река. През лятото се возеше на гърба на бърза като светкавица водна змия, която обаче отдавна не беше виждала. Заради заразата и речният транспорт бе прекъснат.
Ето защо един ден Рая реши да спре всичко това. Единственият проблем беше, че не бе сигурна как точно щеше да го направи. Изплува през отвора, заобиколен от камъни, който обозначаваше началото на рибното кралство и хвърли последен поглед към дома си. После се обърна и потъна в тишината.
Преминаваше покрай други места, обитавани от речни създания, понякога виждаше групи от риби, стрялкащи се във водата, които все още не бяха заразени. Но каквото и да ставаше, Рая не спираше да плува. Перките започнаха да я болят, но тя продължаваше. Времето ѝ бе ограничено. Колкото по-бързо стигнеше до Боян и Ели, толкова по-голяма вероятност имаше да успее да спаси целия речен свят.
Тогава пред нея се изпречиха водораслите. Помнеше колко трудно беше да премине през тях по време на лятото. Добре че тогава се движеше на гърба на водна змия, която, благодарение на бързото си плуване, успя с малко затруднения да се справи с речното изпитание. Водораслите бяха разположени толкова нагъсто, че хващаха в капан много водни същества. А сега Рая трябваше да премине през растенията сама.
Спусна се смело напред и заключи всички неприятни мисли в дъното на съзнанието си. Първата редица водорасли не я затрудниха. Тя умело се промъкна между тях. Следващите я накараха да положи повече усилия да се промуши, без да се заклещи. Сега Рая наближаваше средата, където растенията бяха толкова доближени едно до друго, че заседнеш ли в тях, завинаги оставаш вкаменен в смъртоносната им прегръдка. Сърцето на рибката затуптя с неочаквана скорост, когато се размина на косъм с фаталното заклещване. Времето сякаш нарочно забави хода си, за да удължи още повече този тягостен момент. С нарастващо притеснение, Рая се засили към други две растения, забравила да застане в профил, за да успее да премине от другата страна. Страх. Тревога. Умора. Тези емоции бушуваха в съзнанието на рибката, докато тя извиваше тялото си и опитваше да се освободи. Водораслите се обвиваха около нея и сякаш се приближаваха още повече. Заплашваха да я обгърнат толкова силно, че да спрат всяка мисъл, препускаща в главата ѝ. Рая махаше с перки, правейки миниатюрни движения. Всичките ѝ спомени минаха като лента през съзнанието ѝ и гигантска вълна от страх заля сърцето ѝ, думкащо бясно. БУМ – БУМ. Всеки миг щеше да изскочи от тялото ѝ. БУМ – БУМ. Усещаше как главата ѝ се замайва. БУМ – БУМ. Изведнъж всичко около нея потъна в чудовищен мрак.
Рая отвори очи и пред себе си видя усмихнатото лице на костенурката Лили.
– Лили! – премигна изненадано рибката. – Какво правиш тук? Какво стана?
– Беше припаднала – обясни костенурката, – истински късмет е, че минавах точно оттук, та имах възможността да ти помогна.
– Но ти не си ли заразена? – обърка се Рая. – Успя ли да пребориш болестта?
– Всъщност да, успях. Аз мога да живея и във водата, и на сушата. По принцип предпочитам водната среда, но замърсяването на реката причини увреждания в белите ми дробове. Затова трябваше за известно време да се пренеса на сушата. Чистият въздух ми се отрази добре и оздравях. Тъкмо отивах да съобщя новините на водните обитатели, когато видях теб, заклещена между водораслите. Тези растения могат да бъдат доста коварни… А ти какво правиш тук?
– Реших да доплувам до хората, причинили замърсяването, и да се опитам да ги вразумя. Никой друг не се осмеляваше – отговори Рая.
– Не ми звучи като лесна задача – въздъхна Лили, – но ти желая успех.
След тези думи двете речни създания се разделиха и всяко пое по своя път.
Рибката плуваше през реката неуморно, движеше се с помощта на перките си, като изтласкваше водата зад себе си, докато най-накрая достигна перфектното място за пикник. Събра смелост и предпазливо се подаде от реката. Не се изненада, когато видя хората, които точно в този момент разгъваха червеното си одеяло. Рая не беше сигурна как точно да започне приятен разговор между човек и риба, затова реши просто да се държи възпитано.
– Здравейте! – поздрави учтиво.
Боян прекъсна подреждането на храната и се огледа объркано. Когато погледът му се спря върху речното създание, подаващо се от водата, реши, че му се е причуло и е невъзможно животно да го поздрави. Но следващите думи го смаяха напълно.
– Бих искала да си поговорим! – заяви Рая, но бе грубо прекъсната.
– Говореща риба! – изпищя ужасено Боян и загуби равновесие.
По една случайност обаче Ели вярваше във вълшебства и реакцията ѝ бе изцяло различна.
– Говореща риба! – извика радостно тя. – Какво те води насам?
– Цялата река е замърсена – обясни строго Рая, опитвайки се да не обръща внимание на Боян, който я гледаше ококорено. – И това се случва заради вас!
– Заради нас? – изненада се Ели. – Но има толкова много други хора, които може да са виновни!
– Всичко започна след вашите действия – поясни рибката. – Как може да хвърляте салфетките си в реката?
– Тук няма кошче – обади се Боян, опитвайки да се защити, – а пък и не сме единствените, които го правят.
– Ако вие спрете да замърсявате реката и други хора ще последват вашия пример – търпеливо ги посъветва Рая.
– Нека някой друг се погрижи за кошче, за да има къде да изхвърляме отпадъците си – заяви Ели. – Тогава всичко ще е наред!
Рибката усети как започва да се изнервя. Тези хора бяха толкова вироглави! Как не разбираха колко сериозен е проблемът?
– Знаете ли колко замърсена всъщност е реката? – попита Рая. – Сигурно си мислите, че хвърлянето на няколко салфетки няма да ѝ навреди? Е, не е така! С всеки изминал ден положението се влошава все повече! Броят на отпадъците се увеличава! Дъното е покрито с найлонови торбички и хартийки! Огромна част от водните обитатели са болни и дишането им е затруднено. Само вие можете да спрете всичко това!
– Но защо точно ние? – попита Боян с леко смущение. – Има толкова много други хора, които биха могли да помогнат!
– А защо не? Този проблем ще продължи да се разраства! Вие може и да не го осъзнавате, но постепенно отпадъците ще започнат да покриват и сушата. Вятърът ги разнася! След време замърсяването ще обхване цялата природа, ако просто стоим и бездействаме. Болестта, която дебне във водата, ще се пренесе и във въздуха. Това ли искате да се случи? – завърши Рая и погледна към мъжа и жената. В очите им най-накрая срещна разбиране, което от толкова много време искаше да види.
– В крайна сметка може би има нещо, с което можем да помогнем – обади се Ели. – Например ние да сложим кошче, за да има къде да се изхвърлят боклуците.
– Може и да се опитаме да изчистим речното дъно – предложи Боян, – доколкото разбрах, то е доста замърсено.
– Благодаря ви! – усмихна се щастливо Рая – убедена съм, че много ще ни помогнете!
След тези думи рибката се обърна за последно към хората, сияеща, и се гмурна във водата. Пътят наобратно щеше да е дълъг, но направената добрина ѝ сгряваше сърцето и ѝ даваше сили. Сякаш чула обещанието на хората, реката потече по-игриво, а птичките зачуруликаха по-щастливо. Дори слънцето грееше по-ярко.
