Една година без среща с детето си, въпреки влязло в сила съдебно решение. Майка от Шумен с разказ как институции блокират правото ѝ на контакт с дъщеря ѝ
„Вече нямам към кого другиго да се обърна. Животът ми стана напълно непоносим. Не виждам децата си, а институциите бездействат.“
С тези думи започва разказът на Биляна Борисова – майка от Шумен, която вече повече от година не е виждала седемгодишната си дъщеря, въпреки влязло в сила съдебно решение. Историята ѝ е пример за това как едно съдебно право може да остане само на хартия, а една майка – напълно изолирана от детето си.
„Принуждават ме да ползвам социални услуги. Лъжат ме, че ако посещавам контактен център, ще видя дъщеря си – не съм я виждала повече от година. Вместо реално да ми бъде възстановен контактът, ме карат да правя т.нар. „плавен преход“ – нещо, което не съществува нито в съдебното решение, нито в закон“, разказва Борисова.
Детето живее при бащата, след като втора инстанция на Шуменския съд постановява и двете деца да бъдат при него. Големият ѝ син обаче избягва от баща си заради упражнявано насилие и предпочита да остане шест месеца в кризисен център, вместо да се върне при него. Впоследствие подава заявления до всички институции, че иска да живее при баба си, щом не може да бъде при майка си. Малката дъщеря остава при бащата, а контактите с майката са практически прекъснати.
Въпреки че Биляна Борисова не е лишена от родителски права и разполага със съдебно решение, което ѝ гарантира лични отношения с детето всеки първи и трети уикенд на месеца, както и през ваканциите и празниците, това право е еднолично нарушавано от бащата. По думите ѝ, институциите не само не съдействат за изпълнението на съдебния акт, но на практика го обезсмислят.
„В крайна сметка не съм виждала дъщеря си повече от една година. Втора Коледа не сме заедно. През 2024 г. я отнеха от ръцете ми посред нощ – плачеше, викаше „мамо“ и искаше да бъде с мен“, споделя тя.
До неотдавна майката е имала достъп до медицинската документация на детето си. Това, което вижда там, допълнително засилва тревогата ѝ – здравословното състояние на момиченцето се влошава, появяват се сериозни здравословни проблеми, включително синдром на раздразненото черво, при дете, което преди това е било напълно здраво.
„Стоя безсилна и не мога да направя нищо“, казва Борисова. Синът ѝ, по думите ѝ, е избягал от насилието преди близо година.
„Получавам съобщения от него: ‘Мамо, помогни ми. Мамо, не издържам повече.’ А аз наистина не мога да направя нищо.“
Майката разказва, че е подавала десетки сигнали до прокуратурата, АСП и ДАЗД, но отговорът винаги е един и същ – формален и без реални последици.
„Всеки път получавах поредния шамар – или поредната гавра – от държавата. Насилието просто се узаконяваше“, казва тя.
По думите ѝ децата са били свидетели на злоупотреба с алкохол, но това не намира отражение в официалните документи.
Борисова признава, че дълго време е вярвала, че ситуацията може да се подобри.
„Човек си казва, че нещата ще се оправят. Но не се оправят – стават по-зле.“
Според нея Законът за защита от домашното насилие в конкретния случай не защитава жертвите, а се обръща срещу тях.
„Насилникът бива оправдан и узаконен, а жертвите страдат“, казва тя.
Всичко това се случва във Варна, където бащата премества децата.
„Има ресурси, има възможности, но те не се използват. Казват ми, че ‘всичко се решава във Варна’“, допълва майката.
На 12 януари 2026 г. случаят беше представен и на пресконференция с участието на народния представител Коста Стоянов. По време на събитието Биляна Борисова обвини Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, както и контролните органи, че възпрепятстват всички законови механизми тя да упражнява родителските си права. По думите ѝ, вече трети съдия-изпълнител е възпрепятстван с писма от ДСП–Варна да изпълни задълженията си и да предаде детето на майката.
Д-р Полина Костадинова, която е пряко ангажирана със случая, подчертава, че основният проблем е институционалното бездействие.
„В подобни ситуации институциите трябва да реагират незабавно – да установят има ли реален риск за децата и в каква среда живеят. Това не беше направено“, коментира тя.
Социалните служби твърдят, че детето се развива добре при бащата и няма нужда от майка си. В същото време съдебна психиатрична и психологическа експертиза сочи точно обратното – емоционалната връзка между майката и детето е запазена, а детето желае да се среща с нея.
„Не може в социалните доклади постоянно да се твърди, че детето не иска да вижда майка си, когато съдебната експертиза казва друго“, подчертава д-р Костадинова и определя случая като форма на институционално насилие.
В момента Биляна е отново притискана да се включи в контактен център – услуга, която вече е ползвала без резултат. Според Костадинова социалните услуги „въртят бюджети“, но не решават проблема, а липсват задължителни предписания и глоби към бащата, за да се осигури реален контакт между майка и дете.
„Това не е личен конфликт“, казва Биляна Борисова.
„Това е въпрос за правото на детето ми да има майка и за отговорността на държавата, когато институциите се превръщат в част от проблема, а не от решението.“
