„Бели ветрове“ почита разказваческите традиции на цял един народ и кани читателя да ги сподели.
Българският фолклор грее с мистична и примамлива красота в омайния дебютен роман „Бели ветрове“ на писателката с глас, нежен като самодивска песен – Мария Македонска.
Артист по душа, приключенец и истински ценител на родните легенди, поверия и мистика, Мария Македонска превръща тази книга в своя мисия. Дълги години тя обикаля красивите родни села и записва и съхранява народни песни от всички краища на България. Всяка глава от романа е вдъхновена от различна песен, а общият глас на тази мелодия за родното полита, понесен от „Бели ветрове“, за да изплете разказ колкото фантастичен, толкова и познат с топлината си.
Бел ветер дуе… гора люлее. Хванете се за гривата на тази книга фурия за читатели с огнен нрав и светкавици в очите!
Първият работен ден на младият доктор Христо Мавров не започва добре. Не само че закъснява за работа с повече от час, а първият му пациент се оказва чудата баба. Жена, която твърди, че е на много повече от сто години. Със сърце, събрало болката на цял един свят. И мъдър глас, готов да го отведе в друга реалност.
В нея младата Магда е особено момиче, пощадено от чумата, която поваля цялото ѝ семейство. Орисана да привлича неведомите сили, тя има дарбата да вижда вълшебното. От дете живее в съседство до юнака Марко и когато мълвата за неземно красив и силен самодивски кон се разнася из селото, Магда знае, че единствено Марко би могъл да го укроти.
Срещата ѝ с коня, от който хвърчат искри, и юнака, откърмен от самодива, дават начало на поредица от приключения с легендарни същества от българския фолклор. Опасни демони и чудовища дебнат под всеки камък, змейове пленяват с омайна красота, а едно сърце, отворено за чудесата на света, ще полети чак до луната и света на неживите сили.
Песен след песен Магда пораства пред очите на читателя, а неравноделната мелодия на живота превръща малкото момиче в смела и огнена жена, която не се страхува да последва „Белите ветрове“ към непознатото и далечното, мечтаното и изстраданото.
Романът на Мария Македонска блести като златна змейска люспа – с богат, напевен и оригинален свят, в който магия и реалност изтъкават такава фантастична история, каквато е и България с всичките си чудати багри.
Зародена в легендите край огъня векове назад, пропила се във фолклора и привичките на едно почти изчезнало общество, съхранено в спомените на шепа останали хора, „Бели ветрове“ съхранява разказваческите традиции на цял един народ. И кани читателя да ги сподели.
Имаш светкавици в очите и аз имам
нужда от тях да ми светят по пътя към небето.
Из „Бели ветрове“ от Мария Македонска
МАГДА
– Мъничка бях, още ми се влачеше рокличката по пода, но си спомням, когато дойде чумата в нашата къща. Мама печеше хляб, а татко остреше нож. Вратата се отвори и в стаята влезе сянка, облечена като жена. С черна вълнена кошуля, черна забрадка и черни боси крака. А навънка сняг – три педи. Черна бохча носеше. Развърза я, постла я на масата. Погали мама и тате по челата, както се гали малко дете, сетне извади кълбо прежда от престилката си и взе да го върти много бързо. Тогава сенките на мама и татко се превърнаха в прежда, която тя нави на кълбото. Като им нави сенките до края на това кълбо, скъса нишките и двамата паднаха ничком на земята. А черната жена дойде при мен, целуна ме по бузата, после рече:
– Много грозна да станеш, да не те иска никой, даже и Смъртта. Да живееш дълго, да помагаш на хората и смелост в сърцето да имаш за трима. Айде, сполай ти, детенце, ти вече си самичко.
Като каза това, пъхна кълбото с прежда от сенки в бохчата си, върза я на възел и излезе. Мама и тате лежаха, без да мърдат, на пода, целите почернели, със сиви усти и мътни очи. Не плаках за тях в тоя момент. Малка бях. Заплаках, като разбрах, че няма да има топъл хляб за обяд. В стаята не исках да седя, защото много стана студено, щом угасна печката. Отидох в обора, там се сгуших в сеното, дето го даваха на магаренцето. Ядях пресни яйца от кокошките и пиех мляко направо от бозката на козата. Две седмици седях там. В къщата идваха някакви хора. Чуваха се викове, трополене, ама аз не исках при тях да ходя. В обора беше хубаво, топло и животните бяха добри. Тия, дето идваха, изнесоха мама и тате някъде. Откъм края на селото се носеше непрестанен черен дим. Горяха умрелите да не разпространяват заразата. После ме намериха. Здрава и с червени бузки, насмукана като смок с козе мляко. Кръстеха се, като ме видяха, ама не могат да ме оставят да живея като свинче в обора. Хванаха ме за ръчичка и ме отведоха в къщата на чичо ми Коста. Той беше богат човек, имаше къща на два етажа и прозорци с истински стъкла на тях. Не ме искаше в началото, достатъчно деца му се бутали в краката, ама накрая склони да ме прибере за слугинче, а и срамота е да оставиш единственото дете на брат си на улицата. Прибраха ме, постлаха ми в един ъгъл и колкото храна са ми давали, толкова и бой съм изяла. Чичо казваше: „Малко дете винаги има за какво да яде пердах“, така че щедро раздаваше удари зад врата, дето после сърбяха по цели дни. И все за нещо намираше да ме нахока…
***
– Магдоооо, къде си, Магдо? Къде си, поразнице! Само да те хвана, здраво място по теб нема да остане. Не се крий, знам къде си.
Бай Коста изобщо не знаеше къде е племенницата му. Тя имаше дарба така добре да се скрие, че никой да не може да я намери. Как го правеше, един дявол знаеше. Също умееше да чака толкова дълго, че на този, който я търси, да му писне и да си намери друга работа. После се появяваше изведнъж, като даже се оказваше, че досега е седяла на най-видимото място я зад някой стол, я свита до печката, ама като че ли се сливаше със стената пущината.
Виковете на бай Коста Митин ехтяха из двора и стряскаха налягалите по дувара котки, но главният виновник за цялата врява пак се беше скрил вдън земя. Всъщност вдън земя тоя път беше голямата каца за зеле, която в средата на лятото отдавна беше празна и само тежкият превтасал дъх на ланшни зелки носеше спомена за Коледа, когато и на нея ѝ дадоха да хапне парче месо от прасето. Магда беше дребничка, та лесно влизаше във всякакви малки пространства. Даже кацата ѝ беше толкова широка, че можеше удобно да се разположи със свити колене вътре.
Виковете на чичо ѝ не я безпокояха, дори малко я приспиваха, знаеше, че скривалището ѝ е сигурно, на какви по-видими места се бе крила и пак никой не я бе намирал. Просто нямаха желание да погледнат точно там, където стоеше тя. Може двайсет пъти да минеха покрай нея, ама точно там, където беше, не гледаха. Е, знаеше, че после ще отнесе пердаха, но щеше да е къде-къде по-малко, отколкото ако сега попадне в ръцете на ядосания си чичо. Хич не ѝ се искаше да ходи със синини по краката цяла седмица.
И то за какво? Че разля една паница вино, докато я носеше на чичо си. А може би той се сърдеше, че виното се разля върху бялата му ленена риза, която жена му пра тъкмо миналата седмица. Хич не ѝ се мислеше по тоя въпрос. Предпочиташе да мисли за миризмата в кацата и колко беше хубаво зимата, като имаше сняг навън, а месото се пържеше в големия тиган. Потънала в тия сладки мисли, почти задряма, но се сепна от хлопването на голямата дървена порта, която разделяше двора от улицата. Някой влезе. По звука на тътрещите се налъми веднага се досети, че това беше бай Милан – вечният съучастник на чичо ѝ, когато трябваше да се пие, да се ходи на лов или да се обсъждат селските мурафети.
– Костааааа – проточи бай Милан. – Я ела да ти разправям какво чудо става в двора на дедо Кръце Юрганчето.
– Ох, Милане, откъде изскочи и ти бе, дърта върлино! Само до чудеса ми е сега. Не ми стигат тия чудеса, дето ми ги дроби слугинчето.
– Това дъщерята на брат ти ли бе?
– Дъщеря ли е, дявол ли е, и аз не знам. Само бели може да прави. Като я накараш нещо да свърши, пет поразии ще направи и една дяволия ще измисли. Как такъв късмет извадих да ги гътне брат ми и жена му чумата, та сега да храня и неговата семка?
– Па оно е дребно бе, сигурно не яде много.
– Много, малко, само ядове с нея. Котката намаза с мармалад вчера да се лепели по нея мухите да не ми пречат, докато спя.
Магда чу от кацата как бай Милан шумно се засмя на тоя разказ, та чак се захласна и накрая даже пръдна. В тоя момент и тя за малко да прихне в скривалището си, едва се сдържа, дори си прехапа устата до кръв, за да спре пристъпа на смях, а отвън бай Милан все така пръхтеше и бавничко се успокояваше. Чичо ѝ май също се поуспокои, даже се подпря на един мертек и взе да си свива цигара. Магда виждаше през процепите на бъчвата ръцете му, които сръчно въртяха парче хартия и го пълнеха със ситно нарязан тютюн. После щракна с кремъка два-три пъти, докато изскочи искра. Бай Милан вече не се смееше, ами приседна на пейката до стената.
– Еми имаш си дяволè за слугинче май.
– И още колко ли ще трябва да я храня, сега е на седем, кога – чак след три-четири години мога да я дам за женене.
– То и кой ли ще я вземе? – обади се Милан. – Каквато е грозничка и слаба.
– Грозна е бе, да му се не види. Ама за всяка стока си има купувачи.
– Като каза стока, Костадине, та се сетих за какво бих път до вас.
– Ох, разказвай, Милане, разказвай, като ти е толко зор.
– Слушай сега. Значи, на дедо Кръце Юрганчето най-големият син – Ванчо, дето не е баш със сичкия си и с децата играе на жмичка, та Ванчо сам бил в цялата къща, когато покрай тях минал един баш черен арапин, който водел кон. Ама не кон като кон, а за десет коня и отгоре. От копитата му искри хвърчат, от ноздрите му дим излиза, а гривата му чисто злато.
– Ех, как говориш, Милане, все едно си го видял.
– Може и да съм го видял, ти слушай. Та минава тоя арапинът с оня ми ти кон, дето пред него жребецът на турския султан като кранта ще седи. Отива арапинът към реката ли, не го знам накъде бил тръгнал, ама като го вижда Ванчо коня, очите му в него остават. И вика на арапина: „Айде, чичо, да ми го продадеш кончето“. А арапинът се смее и му вика: „Гащите ти връв нямат даже, с какво ще ми го платиш?“. Ванчо пък му отвръща: „Тате има пари и овце колкото искаш, земя много има също“. Арапинът се поогледал. Таткото на Ванчо никъде не се вижда, а момчето от един поглед си личи, че не е с целия си акъл. Па му рекъл: „Пари и овце не ме интересуват, ама виж, за земя мога да го разменя хайванчето, ако си струва“. „Аааа, как да не си струва – зарадвал се Ванчо. – Ей оттатък хълма, след Галян махала, огромна нива имаме. Баш до реката. И знам къде тате държи хартийките за пред съда.“ „Знаеш, а? – плюнал в прахта арапинът. – Айде тогава да я видя тая хартийка.“
Тича Ванчо вътре, носи хартийката, дето пише, че нивата е на Кръстьо Циндзев, демек Кръце Юрганчето, че е еди-колко си декара и каквото още там е важно. Потрил ръце арапинът, голема е верно нивата, баща му на дедо Кръце голем богаташ е бил, на гърба на бедняците забогатял и после им купил нивите на безценица да има, да трупа, щото нали на оня свят може да ги носи, ама айде. А па конят, верно, като че ли не от тоя свят бил по красота и стойка, ама нещо хич не се подчинявал на собственика си, дърпал се, на задните си крака заставал, хвърлял къчове, искри хвърчели и дим, абе дяволска работа.
Та като видял хартийката в ръката си, оня, черният, решил, че сделката е добра, стиснал си ръката с Ванчо, накарал го да се подпише на хартийката, че нивата вече е негова – на Муса ли, на Али ли бил там, не знам, а конят е на Иван Циндзев, демек сина на дедо Кръце Юрганчето – Ванчо. Вкарват го пустия кон в двора на дедо Кръце, а арапинът си тръгва по-богат с десет декара нива. Няма по-голяма в цялата област. И като се връща дедо Кръце с челядта от нивата, като разбира какви ги е сътворил неговият Ванчо, за малко да му се пукне сърцето на място и да умре, ама нали е проклет, та се взема в ръце и удря един успокоителен бой на Ванчо, ама много дълъг и много успокоителен. Не че боят може да върне нивата, ама барем да не се пукне сърцето на дедо Кръце. Значи то е спасителен бой.
– Стига с тоя бой – прекъсна бай Коста словоохотливия си приятел. – Значи какво казваш, че в двора на дедо Кръце сега е тоя кон, дето като от звездите е паднал?
– Там е, там е. От риене с копитата в земята е изкопал дупка, два метра дълбока. От нея само ушите му стърчат и искри също хвърчат, и дим излиза. Като дупка към пъклото е.
