В нова книга журналистът Христо Буковски търси премълчаното за Св. Иван Рилски
След „Духовната империя България“ и „Приземяването на архангелите“ публицистът Христо Буковски се завръща със забележително изследване „Рилският чудотворец“.
След като разбули тайните на „Духовната империя България“ и потърси скритата истина за „Приземяването на архангелите“, публицистът Христо Буковски се завръща с ново забележително изследване.
С „Рилският чудотворец. Архивираното житие на Св. Йоан“ Буковски разказва премълчаваните обстоятелства в чудатата история на Св. Йоан Рилски – или Иван Рилски.
Авторът представя интригуващи хипотези за небесния закрилник на българския народ, основани върху някои изключително любопитни, но по-малко познати факти за личността, живота и делото му.
Защо изконното пространно животоописание на Св. Йоан бива пренебрегвано години наред? Възможно ли е Св. Йоан да е от царски произход? Каква е връзката му с богомилите? И има ли нещо в историята му, което старите извори скриват, а съвременните официални източници на информация – подминават?
В книгата писателят изследовател:
- предлага тезата, че Иван е син на цар Симеон Велики и съответно – брат на цар Петър и на друга загадъчна фигура: Боян Мага, смятан от мнозина за един от основоположниците на богомилите;
- проследява чародействата и отшелничеството на монаха;
- припомня примера и вечния завет на светеца;
- осветлява опитите за пренаписване историята на битието и житието на чудотвореца.
Изданието е допълнено и с множество снимки и репродукции, които своеобразно дорисуват „архивираното“ животоописание на светеца.
Дръзка, проникновена и написана с патос и жив език, „Рилският чудотворец“ е откровението на един автор, вгледан във „Вселенския простор на Всевремието“.
Тази пъстра животопис припомня, че най-интересни са именно онези стари истории, около които продължават да витаят тайни и мистерии.
Христо Буковски е дългогодишен журналист с множество трудове, сред които „Духовната империя България“, „Приземяването на архангелите“, „Тракийският шифър за богомилските символи“, „Тайните за змейовете: Произход и наследство“, „Чудото на българската писменост: Петото измерение в богомилското християнство“, „Ритуали и древни тайнства в българския обреден календар“, „Воинската харизма на българите“ и много други.
Из „Рилският чудотворец“
от Христо Буковски
СЕМЕЙНИ ИСТОРИИ С ДЪРЖАВНО ЗНАЧЕНИЕ
Още докато Симеон се учел в Константинопол (и го проучвал), княз Борис-Михаил построил за него княжески манастир „при устието на Тича“ (в горното течение на Голяма Камчия) – сериозно основание да го прибере там. В Плиска пристигнали спътниците на светите равноапостоли Кирил и Методий, та под наставничеството на свети Наум там след 888-а добре подготвеният му вече син превеждал от гръцки каноничните православни текстове.
Както се полагало, след 36-годишното си управление на България – през 889-а, княз Борис-Михаил отстъпил престола на първородника си Владимир-Хръсате, а сам се оттеглил в манастир. Въпреки амбициозното си християнско име, което му дали при покръстването, младият владетел май не бил възхитен от ромейските хватки на именития си баща. В земите на траките гети, сред които е и столицата Плиска, освен от изначалната му родова вяра, в душата на младия княз били наложени опит и познания от 530 години духовен живот на предците му сред християни, поели Новозаветното учение още от апостол Андрей. Князът просто е бил притеснен, че посредством своите епископи в България ромеите пленявали и поставяли под своя власт душата на народа му. За да разграничи Преслав от духовното им покровителство, той започнал преговори с германския крал Арнулф Каринтски. Учените знаят, че тук „мизийските готи създават до около 395 г. базата, върху която стъпва християнското мисионерство при германските народи. Именно в Северна България са положени основите на християнизирането на германите“. Това изтъква проф. д-р Хервиг Волфрам, директор на Института за исторически изследвания към Виенския университет. И настоява да се знае: „Полиетничността на Тракия през Късната античност и Ранното средновековие обхваща и готски народи, от които немалко именно тук стават готи.“ Затова през септември 892-а кралските пратеници пристигнали в България и след потайни преговори през пролетта на следващата година си тръгнали с обещание за съюз на двете държави.
Но в замисъла на това историческо сближаване обреклите се на Константинопол заподозрели „отмятането на България от православната коалиция“. Според житието на светия Покръстител Борис-Михаил отчел в политиката на Владимир грешка, която опасно щяла да го изложи на нов натиск откъм Рим. Затова, „възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, препасал военен пояс, облякъл царски дрехи и като взел със себе си тези, които се боели от Бога, опълчил се срещу сина си“.
Хръсате не поискал помощ от новите си съюзници. Очевидно не се възползвал и от подкрепата на недоволните боили и багатури, които са можели да въвлекат подръчните им големи воински части в гражданска война. Така – единствен препасал военен пояс и облякъл царските си дрехи – баща му „без всякакво затруднение го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора“, с което го направил негоден за владетел...
Българските хронисти спестяват края с ослепяването на княз Владимир. В летописна бележка за това време обаче наш списувател твърди, че „по благоволение божие и Михаилово (сиреч на баща си!) Симеон свали брата си и се покачи на престола“.
От свикания през 893-а църковно-народен събор Борис-Михаил не поискал да изберат за нов владетел втория му син – Гаврил. Дали второродникът му е отказал да последва баща си в битката срещу Хръсате, че поискал третият – Симеон – да бъде освободен от монашеския си обет и да стане княз на България?
Хранените тълмачи на царските събития образовано мълчат. Но така, уважаеми господа съдии и почтени съдебни заседатели, с избора на Симеон за цар е прието за неосъдително, че преди да издъхне на 27 май 927-а и той бил посочил за наследник на престола му своя трети син – Петър.
Основателното съображение да спечели момчето от втората му царица би било, ако той се е появил като багрянороден, след като баща им е наложил короната. Но „роден с червена царска мантия“ преди него всъщност е бил Михаил, щом в историята е записано, че първият син на царуващия още от 893 година Симеон е роден около 895-а. Обаче и татко Борис е подминал първородния Хръсате-Владимир, та не го взели за грях…
Но подминатият май не жадувал скоропостижно да се отдаде на Бога. А междувременно и съдбата му е поела в правилната посока. Макар следите старателно да били заличавани, за станалото „може да съдим по оскъдните византийски извори и новооткритите оловни печати на самия Иван и брат му Михаил – пише прочутият с находчивостта си историк, археолог и епиграф Казимир Попконстантинов в своето изследване „Епиграфски бележки за Иван, Царсимеоновият син“ от 1994 г. – Според техните данни първородният Михаил е бил обявен за престолонаследник, но по неизвестни причини е бил замонашен по-късно от цар Симеон. Вероятно за престолонаследник след това е бил обявен Иван, за което свидетелстват неговите оловни печати…“
Дали с името на архангела Михаил истинският първородник не е бил отреден да бди на правилното място доколко се следват константинополските извращения във вече държавната религия на българите? Може от смъртния си одър баща му оброчно да е пратил него в духовния път, който сам е изпуснал, когато вдигнал меча против брат си Хръсате…
Неясно остава само дали под натиска на новата си съпруга цар Симеон е поддал да „извади от света“ своя истински багрянороден наследник, за да проправи пътя на Петър към трона. Но с вкарването на Михаил в манастира явно е било наложено боили, багатури и народ да забравят не само кръщелното име на първородника, което като младенец е получил от архиепископа в преславския дворцов храм. Заличена е била дори всякаква следа, която би отвела до неговата майка, макар тя да е била първата християнска царица в Преслав…
