Двадесет и пет години, стотици репетиции, безброй концерти, награди, сълзи от радост и понякога от разочарование. Но най-голямото постижение на Атанаска Липчева не се измерва с купи и медали, а с децата, които са пораснали с музиката и са запазили любовта си към нея.
Създателката на вокално студио „Ейнджъл Войсес“ е не само вокален педагог, но и психолог. Може би затова за нея зад всеки глас стои преди всичко едно дете — със своите мечти, страхове, възможности и потребност да бъде разбрано.
След юбилейния концерт, с който студиото отбеляза своята 25-годишнина, разговаряме с Атанаска Липчева за пътя от първото малко касетофонче до голямата сцена, за променените поколения, за натиска на родителските амбиции и за уроците, които не се преподават с ноти.
Това е разговор за музиката, но още повече — за децата, доверието и отговорността да бъдеш техен учител. СайтЪТ представя един от най-успешните и обичани варненски педагози „искрено и лично“.
Началото – откъде тръгва една мечта
– Наскоро отпразнувахте 25 години „Ейнджъл Войсес“ с голям концерт. Когато застанахте пред децата и публиката, какво почувствахте? Имаше ли момент, в който си казахте: „Струваше си всичко“?
Първата мисъл беше „ще се случи ли? После малко страх…. Все пак повечето деца стъпваха за първи път на толкова голяма сцена. Но след първото изпълнение се успокоих, след като видях усмивките им, щастието в очите, а и до мен бяха бивши и настоящи възпитаници, от които лъхаше толкова обич и положителна енергия. Всички бяха изненадани от моето спокойствие, но то се дължеше на тях, както и на родителите, които не ме оставиха до последния миг.
Всичко това ме накара да съм сигурна, че всичко за тези 25 години труд си е заслужавало.
Благодарна съм за подкрепата на всички, които направиха възможен този празник на песента, както и на община Варна, фонд „Култура“ за това, че допринесоха финансово за реализирането на мащабния концерт.
– Нека се върнем 25 години назад. Как се роди идеята за „Ейнджъл Войсес“? Какво Ви накара да поемете по този път и представяхте ли си тогава колко дълъг ще бъде той?
Близо 10 години работих като вокален педагог в Студио ДА, под ръководството на Доно Цветков, от който научих много. Но в един момент ми се искаше да направя нещо за децата на Владиславово. Споделих идеята си с г– жа Мая Друмева, Секретар на Читалище „Славейков-1928“ и заедно подготвихме предложение към Читалищното настоятелство. Започнах с едно малко касетофонче и микрофон към него. В началото работех с малки деца и школата се именуваше „Детски свят“. В годините започнаха да идват и големи деца, студенти…. След един идеята за концерт наш слушател каза, че сме пели с ангелски гласове и тогава всички решихме да преименуваме школата във Вокално студио Angel voices. Да, в началото за децата на Владиславово, а в последствие се записаха деца и младежи от Варна, областта, та и от чужбина. И така…. Вече 25 години…
– Помните ли първите си ученици, първата репетиция, първото излизане на сцена? Как изглеждаше началото?
Разбира се, че ги помня, а най – щастлива ме направиха, че откликнаха и специално дойдоха да участват в юбилейния ни концерт. Това са Ангелина Стефанова, вече преподавател и мой съмишленик, но в София, Таня Димитрова, майка на три прекрасни деца, която представи студиото на първия конкурс, в който получи и специална награда, а на концерта пя точно наградената песен, но със своята дъщеричка, взела от таланта на мама. Ивета, Сияна, Кристина, Марина….Не ми се иска да изброявам и други имена, за да не пропусна някои, но да работиш с талантливи деца за всеки преподавател е щастие .
– Какво Ви задържа толкова години в тази професия? Кое Ви мотивира да продължавате, дори когато е трудно и умората си казва думата?
Единствено любовта към децата, щастието от това, което обичам да правя, подкрепата на семейството ми. Да, имало е разочарования, но те се забравят, когато знаеш, че следваш правилният път, а колкото до умората….не й отдавам голямо значение, обикновено я заменям с щастливи моменти и положителни емоции.
Децата вчера и днес
– През тези 25 години през студиото са преминали различни поколения деца. Как се промениха децата? По-смели ли са днешните, по-уверени, по-нетърпеливи? А може би и по-раними?
Да, по груба сметка са около 200 деца. Когато сравнявам миналите поколения със сегашните разликата е огромна. Децата преди бяха по търпеливи, вслушваха се в съветите, не щадяха времето си в студиото, но тогава имаше повече ограничения, конкурсите бяха по – малко, участията в концерти -също. Сега кръгозорът на децата е огромен, имат достъп до технологиите, търсят и искат бързо да израснат, подражавайки на днешните изпълнители, но наистина са много раними, трудно преживяват загубата, понякога ми коства много усилия да ги убедя да продължават, защото са талантливи и знам, че могат.
– Промени ли се отношението на родителите към таланта и успеха? Днес сякаш всички бързат децата им да постигнат нещо голямо. Усещате ли този натиск?
В последните години не само при мен, колеги също споделят, че прекалената амбиция на родителите е пречка в работата ни с децата. Когато дойдат на прослушване, още в първата ни среща казвам, че не съм от бързащите вокални педагози, защото аз самата съм вокалист, запозната съм с физиологичното устройство на гласовия апарат и знам, че развитието на гласовите възможности зависи от самото дете. Т.е винаги следвам гласа и възможностите на детето. Защо дете на 7 – 9 години трябва да пее песни на Бионсе, Лили Иванова, Уитни Хюстън и др…. защото „мама или тати искат“ или защото такова изпълнение носи награда на даден конкурс? Има толкова детски, бих казала направо конкурсни песни. Но това е много болезнена за мен, а и за колегите ми тема, която при възможност винаги коментираме с колеги. В работа ни, важно е нашето професионално мнение, а не желанието или както казахте „натиска“ на родителите А и трябва да се промени концепцията на всички конкурси в България според възрастовите особености на децата. Имам възможност да посещавам конкурси в чужбина, в някои от тях като член на жури и виждам как децата пеят песни според възрастта си, което е чудесно. Дано се променят и у нас нещата в тази посока. Имаме страхотни композитори, които пишат толкова интонационно сложни детски песни, като Хайгашод Агасян, Светослав Лобошки, Доно Цветков и др., песни, които високо се оценяват по сложност дори и в чужбина.
– Вие сте и психолог. Колко Ви помага това знание в работата с децата? Случвало ли Ви се е зад едно притеснено или непослушно дете да откриете проблем, който няма нищо общо с музиката?
Аз мога да кажа, че съм щастлив човек, защото упражнявам и двете професии, които съм искала да практикувам. В работата ми с децата много тънък момент е психологическото им състояние. Често, когато са изморени, случило се е нещо в училище, в семейството….се налага да си поговорим, преди да започнем работа. Но е имало и моменти, в които сме отменяли час, заради някакъв проблем. На ясно съм, че липсата на спокойствие води до некачествено проведен урок. Никога не съм си пестила времето в името на децата. В работата си съм имала ситуации /макар 2- 3 до сега/, в които съм провеждала разговор с родителите, споделяла съм моите притеснения и заедно сме търсили начин за разрешаване на проблем, извън вокалната ми работа.
– Има ли деца, които идват при Вас не толкова за да станат певци, колкото за да намерят увереност, приятели или място, където да се чувстват приети?
Още на прослушването, дори и да виждам големи певчески възможности на детето умишлено избягвам терминология, свързана с предсказване на голямо бъдеще. Първо разказвам за студиото и това, че приятелството, толерантността и добрите обноски са ценното и важно за всички, които работим там. Дали ще бъдат приети, зависи от тях, защото трябва да се постараят за постигане на доверието от останалите.
Талантът, трудът и трудните решения
– Достатъчен ли е талантът? Какво се случва с едно изключително даровито дете, ако няма постоянство, дисциплина и желание да работи?
Талантът е необходим, но не е основно важен за едно дете. Да, да е музикално, ритмично, интонационно да пее вярно е важно, но изключително много държа да бъдат отговорни, дисциплинирани и постоянни. Непрекъснато им давам примери как да се подготвят вкъщи и те знаят, че винаги разбирам, когато започнат да нехаят в подготовката си.
– А сега ще Ви задам обратния въпрос. При Вас идва дете, което много обича да пее, полага огромни усилия, но Вие виждате, че няма особени вокални заложби. Как постъпвате? Как съхранявате мечтата му, без да му давате напразни надежди?
Това е много труден отговор, който искате от мен. Началото винаги започваме с около месец- два опознаване и много сериозна работа. Ако виждам, че детето има някакви вокални проблеми инициирам разговор първо с родителите. Споделям моите наблюдения и заедно решаваме как да процедираме. Имала съм случай, в който самото дете разбира, че това не е неговият път, в друга ситуация пък сме си давали още малко време за работа и тогава сме пристъпвали към решение. Време, в което от моя страна психологията ми идва на помощ, за да пощадя психиката на детето. А когато ги срещна след нашата раздяла и детето се усмихне и поздрави, знам, че не съм го наранила и това ми дава спокойствие.
– Може ли трудолюбието да компенсира липсата на изявен талант? Случвало ли Ви се е дете, от което не сте очаквали много в началото, да Ви изненада с развитието си?
Да, имала съм, ако детето има заложби, но поради стеснителност или нещо подобно не ги изразява, често това ме залъгва в началото. Но в опознавателния период забелязвам трудолюбието, постоянството, с което работи и започва да напредва, това още повече ме амбицира в съвместната ни работата. Мога да споделя, че днес част от такива деца, вече вече пораснали, пеят не само тук, но и в чужбина. Трудът и упоритостта понякога правят чудеса.
– Как мотивирате дете, което е загубило увереност? Например след неуспешно участие, критика или конкурс, на който не е получило очакваната награда?
Когато се готвим за конкурс винаги съветвам възпитаниците ми да не очакват и да не пеят за наградата, защото това може да ги мотивира, но може и така да ги „озвезди“, че при следваща подобна изява, ако не получат награда, а тя може да е заслужена, трагедията е голяма. От тях искам, когато са на сцена да забравят за жури и награда, а да излеят душата си, така, че да оставят следа след изпълнението си, това е най – важното според мен. Да, печелят купи, медали, грамоти…. и след време, те остават в шкафа, потъват в прах. Когато обаче наложиш името си, публика, жури те търси и очаква да ги изненадаш.
– Има ли момент, в който добрият педагог трябва да бъде строг? Как намирате баланса между високите изисквания и необходимостта детето да се чувства обичано и подкрепяно?
Ох, аз съм изключително строг и изискващ педагог. Това го отчитам понякога като негативна страна на характера ми. Осъзнавам го и в последно време се старая малко да „отпусна юздите“, защото големите са ми свикнали и ме разбират, но малките са много фини душици и там внимавам много. Колкото до обичта и подкрепата на децата, мисля, че го усещат. Самата аз съм им казвала, че когато работим и съм изискваща, строга, не означава, че не ги обичам. Имаме моменти на прегръдки, гушкане, усмивки, но и моменти, когато дистанцията е необходима в името на съвместната ни работа.
Сцената – мястото, където децата порастват
– Какво дава сцената на едно дете, освен възможността да покаже какво е научило? Как го променя срещата с публиката?
Когато децата стъпят за първи път на сцена много внимателно наблюдавам поведението им, защото това е важен момент от сценичния им живот и може да остави голяма травма в бъдеще. Качвам дете на подиума, когато съм сигурна, че е готово. След всяка подобна изява винаги на следващия час правим подробен разбор. Всичко обсъждаме относно сценичното поведение, вокална, микрофонна техника….всичко. Така знам, че на следващото качване ще отстраним поне част от тези грешки, които сме обсъдили, а и детето ще се почувства все по – уверено.
– Помните ли дете, което в началото се е страхувало дори да запее пред останалите, а впоследствие е успяло да излезе уверено пред голяма публика?
Не толкова да запее пред останалите… сега ще ви разкажа друг случай. Отиваме на конкурс, далеч от Варна с пет годишна принцеса. Идва ред на репетицията и тя започва да плаче, че не иска да излезе на сцената. Започват едни молби от моя страна, от страна на родителите…едва я накарахме да излезе…. И знаете ли причината? Не искала да излезе, защото другите били официално облечени, а тя не…. Сега вече е голяма, тя също пя на концерта ни и много се смяхме на партито, когато си припомнихме този случай. Ето и такива ситуации съм имала
– Как учите децата да приемат аплодисментите, но и да преживяват моментите, в които публиката или журито не реагират така, както са очаквали?
Аплодисментите са много важни за децата. Не мога да свикна с тезата: “ще аплодирам само моето или нашите деца“, което забелязвам в конкурсите и концертите. Това е изключително неприятно. Уча ги да уважават всички деца. Когато сме на подобни участия винаги казвам на децата да уважават всички и да ги подкрепят. Е, имали сме и случаи, когато безразличието на публика и жури е явно, но те трябва да знаят, че са длъжни и един аплауз да има, са длъжни да се усмихнат и покажат класа.
– Конкурсите, наградите и отличията са важни, но къде е границата, след която стремежът към победа може да отнеме радостта от музиката?
Ако един музикант не се радва на успехите си, не е удовлетворен от това, което създава с много любов, по – добре да се откаже. Ние, хората на изкуството не може и не трябва да сме фалшиви. Публиката го усеща и тогава идва неудовлетворението от това, на което години си се отдавал.
– Какво е по-ценно за Вас – първото място на престижен конкурс или моментът, в който едно дете победи собствения си страх?
О, на първо място е победата над страха. Конкурси има много, но, ако винаги излизаш с ненужно притеснение и страх, тогава идва ниското самочувствие и съмнение дали трябва да продължа?
Учителят, който остава в сърцето
Веселина Зафирова – невероятен педагог, за жалост при живе неоценен. Тя бе главният виновник да поема по пътя на преподавателската дейност, въпреки, че като изпълнител имах прекрасната възможност да израсна с предложения даже в чужбина /това не съм споделяла до сега/.
– След толкова години сигурно вече имате пораснали ученици, които са поели по съвсем различни пътища. Поддържате ли връзка с тях? Какво Ви казват, когато се срещнете отново?
Това са много мили срещи. Сега с някои от тях се видяхме, времето не е променило нищо в отношенията ни. В студиото си имаме ай – ти преподавател, лекар – невролог, лекар акушер гинеколог, адвокат, учители, логопеди и още много, много…
– Има ли Ваш ученик, който не е станал професионален музикант, но Ви е показал, че наученото в „Ейнджъл Войсес“ му е помогнало в живота?
Дали са професионални музиканти или се занимават на друго поприще, всички оценяват това, че са много дисциплинирани, организирани, добри, отзивчиви, нещо, което са взели от мен.
– На какво Ви научиха децата? Ние често говорим какво учителят дава на своите ученици, но какво получава от тях?
Аз винаги се уча от тях. Всяко дете за мен е уникално. Имало е случаи, когато прибързвам в решенията си, може би и ги засягам по някакъв начин, но не се притеснявам да се извиня. Понякога и с поведението си ми показват, че не съм на правилния път. Създалото се доверие между нас, винаги ни води към бързо и лесно решение.
– Имало ли е момент през тези 25 години, в който сте искали да се откажете? И какво Ви е накарало да останете?
Ще бъда честна…да, имала съм такива моменти, имах и сега, точно преди концерта. То идваше от нелоялност, обиди, неуместни клюки, които не бяха малко, но през цялото време ме държеше мисълта „заслужава ли си да се откажа и оставя другите, които са до мен и ме разбират?“ Водещото да продължа за мен е знанията ми, обичта и любовта, с която безрезервно се раздавам на децата и тяхната отплата и доверие да са до и с мен!
– Ако можехте да се срещнете с Атанаска Липчева отпреди 25 години, какво бихте ѝ казали? За какво бихте я предупредили и за какво бихте я прегърнали?
Бих й казала, че това е нейното призвание, да се раздава, но да оставя време и за семейството и себе си, а ще я прегърна, за да й предам още сили, обич и дързост да прави това, за което е изпратена на земята.
Мечтите, които продължават
Да съм здрава, да имам семейство, на което да се опра, много талантливи, трудолюбиви и всеотдайни деца, както и родители, които да ми се доверят, а аз да имам тяхната подкрепа.
– След толкова концерти, конкурси и срещи с талантливи деца има ли мечта, която все още не сте осъществили?
Ако угаснат мечтите, угасва и животът… имам, но ще ги запазя за себе си, за да се сбъднат
– Какво искате да остане у всяко дете, преминало през „Ейнджъл Войсес“, независимо дали ще продължи да се занимава с музика?
Да е добро, да вярва в себе си и във възможностите си, както и да не се плаши от трудностите, те ще го направят пои – борбено и силно.
– И накрая, ако трябва да съберете тези 25 години в едно изречение, което да отправите към своите ученици — и малки, и вече пораснали — какво бихте им казали?
Ами това е и посланието ни на концерта – „МУЗИКА, ТАЛАНТ И ВДЪХНОВЕНИЕ!“
