През декември 1994 г. 51 туристи тръгват на поход в Стара планина, но деветима никога не се завръщат. Повече от три десетилетия по-късно истинската история вдъхновява писателката Симона Стоева да създаде романа „Боровинкова нощ“.
В началото на декември 1994 г. в района на връх Амбарица се разиграва една от най-големите туристически трагедии в историята на България. 51 души поемат на поход от хижа Добрила до хижа Амбарица, но поради суровите метеорологични условия 9 от тях губят живота си.
Именно тези събития стават вдъхновение за новия роман на писателката Симона Стоева – „Боровинкова нощ“. Базиранa на реални събития, но без да претендира за документална точност, книгата преплита истински свидетелства на оцелелите от трагедията с богат художествен свят.
След бестселърите „Всички ние сме мечти”, „Никога достатъчни. След края на завинаги” и „Под негово влияние” авторката с деликатно перо и поетичен език се завръща с най-смелата си книга досега. Вдъхновен от реални събития, но без да претендира за документална точност, „Боровинкова нощ“ преплита истински свидетелства на оцелелите от трагедията с богат художествен свят.
Романът ще получи официалната си премиера в София на 4 ноември от 19:00 ч. в бар „Петък”, където Симона Стоева ще разговаря с поетесата, писателка и създател на бранда Charly Wilde Ралица Генчева. В събитието ще се включи и младата актриса Велина Георгиева, която ще се превъплъти в самата Стара планина и ще прочете един от най-въздействащите откъси от романа.
Линк към събитието може да откриете тук.
„Хората са в планината заради себе си.“
В една декемврийска сутрин група туристи поемат към планината. Всеки носи със себе си нещо, което тежи повече от раницата на гърба му.
Това, което започва като обикновена разходка сред природата, скоро се превръща в изпитание, а прегръдката на Балкана – в капан. Вихрите се спускат, мъглата се разстила по билото. Високо сред снеговете под връх Амбарица, всеки ще трябва да се изправи пред страховит избор. Залогът е спасението.
Помитащ, изпълнен с човечност и обич, „Боровинкова нощ“ е роман, който завихря стихия от емоции в читателското сърце. История за силата на духа, любовта, приятелството и планината, сред чиито смразяващи склонове гори най-силният пламък – на надеждата.
Откъс от „Боровинкова нощ“ на Симона Стоева
Стара Планина
Винаги са ме свързвали с началото на живота.
Истината е, че аз съм много по-близка със смъртта. Вярно, там съм от създаването. Раждам реки от недрата си. Пак от тях извайвам пулса на най-миниатюрните същества. Вътре в мен потъват корени на вековни гори, а нагоре от мен летят безгранични птици. Е, да, поръбена съм по краищата, но кое създание не е? Негостоприемните ми зидове са раменете на една неопитна майка.
Студените ми обятия дават живот, но в мига, в който започва, той вече е изтръгнат от мен. Аз съм единствената в природата, която още от раждането отприщва свободата на своите малки. Водата руква и чертае пътя си далеч от изворите. Семената пробиват сред камъчета и песъчинки, търсят живот в тъмнината на глъбините ми. Намират за какво да се захванат, за да се изправят гордо над тревите. Растат бавно. Видоизменят се. Съзерцавам как се превръщат в стволове, в листенца, в храсти, в клони, в цветове. А друг път: в дом, в лобно място, в ориентир, в препятствие или в спасение.
Но винаги са такива, каквито решат да бъдат.
Да си нечие начало е най-нещастното място, на което можеш да бъдеш. То хем е неопитно, хем арогантно си мисли, че знае всичко за живота. Сравнявала съм се с други майки. Виждам как повечето превъзпитават, но на мен не ми е вродено да го правя. А когато си такава майка, началото на някого е и най-самотното място, на което можеш да си, защото нито едно отроче не спира, за да се огледа за онова, което причинява.
Обаче на края си.
Как ме гледат накрая си.
Как ме усещат накрая си.
Поклащат се треперливо листенцата момент преди да ги духне вятърът. Цветята унило провесват венчелистчета. Заплакват. Не със сълзи, а с цветове. Дребничките твари под тях ми се молят да отложа сезона на замръзването. Признавам – понякога се обажда нарцистичният ми характер и се наслаждавам на молбите им. Проявявам слабост. Угаждам им. В мига, в който им позволя да правят каквото си поискат, те стават неблагоразумни към мен. Забравят за мен.
Не ми дават друг избор, освен да се затворя в себе си.
Животните хукват да дирят убежища. Укриват се. Някои заспиват. Десетки лягат за един последен път върху гръдта ми. Повивам ги със снежно покривало. Докато те измръзват, аз се стоплям.
Става по-тихо.
В колективната самота на живота, който отнемам, моята изведнъж става по-търпима. Дори обратното – моята е част от множествената. В единство съм. Ако разбирах щастието, щях да кажа: щастлива съм.
Светът заспива. Дълбоко, изцяло заспива.
Колко от вас ще могат да се похвалят с късмета да умрат с любимите си?
И изведнъж там, в низината, в голите си нозе, усещам раздвижване.
Прибрала съм всичко в зимата си. Убедена съм, че не съм пропуснала нито едно от децата си. Но някой отново върви. Стъпва бавно и тежко, но с умисъл.
Наясно е, че оставя следи. Не пропуска да забележи, че цялата съм се навлякла със снегове. От върхове до поля. Виждам любопитството, с което ме гледа. Познавам това любопитство. То е същото като на децата ми, хукнали да опознават живота.
Без мен.
Въпреки мен.
Заставам нащрек. Поглеждам заплашително в същия миг, в който съществото отдолу ме пронизва с готовност. Обърквам се. За първи път се чувствам видяна и зачетена, но едновременно с това и незначима.
От вървящия на два крака.
От човека.
Разбирам какво предстои и се извисявам по-уверено. Не съм свирепа, не. Както казах, аз съм добра в началото. Няма да го прекърша. Ще блесна, за да го поканя да влезе по-навътре.
Дано по пътя да проумее.
Аз не съм щедра със собствените си деца.
Не може да ме вини, когато съм себе си с чуждите.
Защото и най-студената майчина прегръдка става малко по-топла, когато в нея се впиват дъха и кръвта на децата ѝ.
