Пренасяме се на великолепен остров в Индонезия със спиращи дъха гледки в летния романс на Кристина Лорен.
Лятото официално може да започне, защото една от най-нашумелитe книги за 2024 година – тропически горещият романс „Проблемът с рая“ на писателския тандем Кристина Лорен – вече е тук.
Кристина Лорен е псевдоним на известното творческо дуо Кристина Хобс и Лорен Билингс Лурс. Двете авторки и най-добри приятелки имат вече над 30 хитови заглавия, а „Проблемът с рая“, най-новата им книга, си спечели номинация за любима романтика в наградите на „Goodreads“ през 2024 г.
„Жена назаем“ среща „Луди богаташи“ в този сърдечен и забавен роман, който води читателите на луксозен курорт в Индонезия със спиращи дъха гледки. А историята е коктейл от романтика с пикантни нотки и заплетена семейна драма.
Сделката е ясна. За да получат по-евтина квартира, докато са в университета Ана и Лиъм трябва да сключат брак. След завършването се развеждат и всеки продължава по пътя си. Или поне така си мисли Ана.
Документите, които тя подписва години по-късно, всъщност не са за развод, а Лиъм въобще не е беден студент – той е част от една от най-богатите фамилии в Америка. Наследството му обаче се оказва застрашено, освен ако най-накрая не запознае семейството си със съпругата, която твърди, че има.
Ана едва свързва двата края, а баща ѝ се нуждае от скъпо лечение. Когато отчаяният Лиъм я моли да го придружи на сватбата на сестра му и срещу щедра сума отново да се престори на негова съпруга, поканата е предложение, на което младата жена не може да откаже. А и какво толкова може да се обърка за дванадесет дни?
Фалшивите съпрузи пристигат на разкошен остров с пейзажи ала „Белият лотос“, но там по-скоро ги очакват интриги в стил „Наследници“. Под тиранията на бащата на Лиъм раят бързо се превръща в ад. А морето от лъжи, в което Ана и Лиъм потъват, крие и един подводен камък: какво ако двамата наистина се влюбят?
С чувство за хумор и през гледните точки и на двамата главни герои авторките създават жива история, която ще бъде не само перфектното ви четиво за плажа тази година, но и директен билет към красиво бягство винаги, когато се нуждаете от него.
Закачлива и свежа като морски бриз, „Проблемът в рая“ доказва, че ако лятото беше книга, със сигурност щеше да бъде забавен ром-ком.
Из „Проблемът с рая“ от Кристина Лорен
АНА
Три години по-късно
Ако в колежа ми бяхте казали, че основният източник на доходи на 25-годишното ми „аз“ ще е заплатата на касиерка в кварталния магазин… Ами можеше и да ви повярвам. Когато в първи курс направих кръгом, след като установих, че мозъкът ми не става за наука, и се преместих от медицинска специалност в изящни изкуства, останах реалистка какъв може да е животът на един човек на изкуството. Всеки дипломант в Калифорнийския университет, специалност „Изящни изкуства“, си мечтае да се превърне в следващия велик сценичен дизайнер, моделиер или графичен дизайнер, докато онези като мен, чиито амбиции се свеждат просто до „да мога да си платя наема и здравните осигуровки“, са наясно, че най-вероятно ще свършат като сервитьори през деня и любител художник през нощта. Така че фактът, че в един без петнадесет през нощта дежуря на касата на „ПикИтАп“ на Пико Стрийт, а не си чеша езика с творческия елит на някое среднощно парти, не би трябвало да изненадва никого, още по-малко мен самата.
Само че сметките за медицинските грижи за баща ми нарастват, а с тях би следвало да нарастват и амбициите ми.
Внимателно разгръщам страницата на „Ю Ес Уикли“, който съм взела „назаем“ от стелажа с пресата. Описани са много доходоносни длъжности. Притежавам ли необходимото, за да стане следващата велика артинфлуенсърка, за която някой ден ще пишат на страницата „Звездите са точно като нас!“? Млада съм и знам, че под тениската не трябва да нося сутиен. Това е половината от нужната квалификация, нали?
Представям си заглавията.
„Инстаграм сензацията Ана Грийн заснета с идеален кок пред „Спраутс“!“
„ТикТок звездата Ана Грийн и секси гаджето ѝ актьор хванати как се гушкат пред къщата си в центъра на града!“
Чудя се колко ли печели един инфлуенсър в наши дни и дали си струва унижението да водиш монолог пред стик за селфи, застанал пред „Жена с книга“ на Пикасо в „Нортън Саймън“, или какво търпение се изисква, за да нагласиш правилно ринг лампата, за да можеш да рисуваш миниатюрни тигри на клепачите си, използвайки само веган гримове.
Това мисловно упражнение ми носи следното прозрение: прекалено съм мързелива, за да водя живот на инфлуенсър.
Няма проблем. Благодарение на петте нощни смени през седмицата тук, трите обедни в кафенето на Амир, спорадичното разхождане на домашни любимци и даряването на кръв, когато нещата сериозно се закучат, успявам да си плащам наема. Покривам по-голямата част от здравните осигуровки на татко и медицинските му разходи. Това са важните неща. Поемам си дълбоко въздух. Обръщам листа и преминавам към секцията „Гадни бивши гаджета“.
– Ана.
Навеждам се над плота и се оглеждам. Шефът ми Рики стои в коридорчето към малкия му претъпкан кабинет, рядката му русолява коса пада над детинския му поглед, а стиснатите му юмруци почиват на тесните му бедра. Носи тениска от сериала „Наруто“ и анцуг с логото на бившата си гимназия „Хамилтън“.
– Да?
– Би ли дошла за момент?
– Разбира се – отговарям аз, но посочвам с палец през рамото си към входа на магазина. – Да затворя ли за няколко минути?
Той поклаща глава.
– Един през нощта е. Между един и два средностатистически имаме по половин клиент.
– Така си е.
Скачам от столчето и внимателно оставям списанието обратно на стелажа, след което поемам с танцова стъпка между рафтовете. Рики се дипломира миналия юни, но няма интерес да влиза в университет, което принуди родителите му да му предложат предизвикателството да управлява магазина им „ПикИтАп“ на пресечката на Пико с Манинг, буквално смачкан между „Събуей“ и „При Джими Джон“. Барб и Пол са двама от най-любимите ми хора на света, но Рики започна да ми се прави на шеф веднага след като ме покани на вечеря на 18-ия си рожден ден, а аз му отказах. Да си ги нямаме такива.
Подпирам се на касата на вратата и отмятам прекалено дългите и вече почти избледнели розови кичури на косата си. Изпитвам отчаяна нужда от подстрижка и боядисване, но понастоящем тези неща са много надолу в списъка на приоритетите ми.
– Какво има?
Рики изпъва кльощавата си ръка и се опитва да си придаде властен вид, когато посочва стола пред себе си. Той прилича на онези стари столове от началното училище – с цветна пластмасова седалка и рамка от тръби, само дето най-близкото училище е на почти километър. Един ден се появи на пресечката и оттогава насам не излиза от кабинета му.
– Би ли седнала, моля?
Сядам, но хвърлям поглед през рамо към магазина. Макар Рики да ме е повикал тук, моята работа е да стоя на рафта. Последното, което искам, е някой да нахлуе и да изпразни касата. Магазинът на „Веризон“, три врати надолу по улицата, беше ограбен миналата седмица.
– Сигурен ли си, че не може да си приказваме там? Притеснявам се да оставя магазина без надзор.
– Страшна ирония.
Обръщам се и го поглеждам. Седнала на малкото столче, виждам, че разликата във височините е сериозна и си давам сметка, че вероятно това е търсен ефект.
– Моля?
Той върти молив между пръстите си. Ноктите му са изгризани, на гърба на дланта на дясната му ръка му има избледнял син печат от игралната зала „Анди`с Аркейд“ и носи пръстена от дипломирането от гимназията. Рики поизправя гърба си и се опитва да изглежда по-висок. Метър и седемдесет е на високи токове. Не е сред най-зрелите стратегии да се справиш с комплексите си, затова понякога, когато се държи особено покровителствено, го рисувам навлякъл сакото на широкоплещестия си баща, в което изглежда като джудже, а краката му се губят в огромните бащини обувки.
– Ирония е, че се преструваш на загрижена дали няма да оберат магазина.
– Ирония ли? – питам. – Защо?
– Видях на записите как вчера си взимаш пакетче дъвки. И не остави пари.
Присвивам очи и се замислям. Да, взех пакетче дъвки. Някъде около тридесет минути след началото на смяната.
– Откъде знаеш, че не съм оставила пари?
Той посочва охранителната камера в ъгъла на кабинета, с което явно иска да ми напомни, че такива камери има навсякъде. След като е установил, че не съм платила дъвките, значи…
– Изгледал си осемчасов запис с мен? – питам.
Рики се размърдва в стола си и изкуствената кожа изскърц-ва под него. Опитва се да го направи пак, но не успява. Със зачервено лице той уточнява:
– На бързи обороти.
Знам ги аз тези стари камери. В най-добрия случай „на бързи обороти“ е двойна скорост.
– Значи искаш да кажеш, че си изгледал четиричасов запис как работя?
Все още изчервен, той маха с ръка.
– Колко време съм отделил е без значение.
Премълчавам коментара си, който знам, че няма да доведе до нищо: „Четири часа загубено време ти се струва далеч по-голяма кражба от пакетче дъвки за два долара в рамките на три години на това работно място, както и фактът, че си тук по време на нощната смяна, когато средностатистически имаме по половин клиент на всеки час“.
Вместо това казвам:
– Забравила съм. Нямах пари в брой и не исках да плащам такса 5 долара за покупка на стойност под 10 долара.
– Трябваше да сложиш запис на заповед в касата.
– Запис на заповед? В смисъл ръчно написана?
Той кима.
– Издърпваш си лента от касовия апарат и на нея.
– И как щях да се отчета на Кели в седем часа сутринта?
– Тя щеше да ми каже, че си взела пакетче дъвки, за които ще платиш по-късно.
– Но ти си знаел, че съм взела пакетче дъвки. Изгледал си целия запис.
Ноздрите му настръхват.
– Работата е там, че явно не мога да ти имам доверие.
– Рики, ей сега ще ти платя за дъвките. Божичко, работя тук вече три години и това е първият проблем, който си имаш с мен.
Физиономията му ми подсказва, че не съм разбрала за какво става дума.
Облягам се пак в малкия стол.
– Ясно, разбирам. Става въпрос за срещата.
Рики се обляга напред на лакти и преплита пръсти така, както прави баща му, когато е напът да назидава. Само че Пол може да ми изнесе двучасова проповед как се успява в бизнеса и ще понеса всичко, защото той е харизматичен, загрижен и си е скъсал гъза от бачкане, за да изгради веригата си от четири магазина в центъра на Лос Анджелис. Рики получи ауди за 16-ия си рожден ден, магазин за 18-ия и явно прекарва времето си като мениджър в гледане на мои записи в дните, когато идвам на работа в поличка. Така че не му вярвам ни най-малко, когато заявява:
– Не става въпрос за срещата.
– Така ли?
– Не става въпрос за нея – настоява той.
– Това са пълни глупости, Рики!
– Името ми е Дерик.
– Това са пълни глупости, Дерик.
Той пак се изчервява.
– Става въпрос за това, че един собственик на магазин се справя с проблем със свой служител. Съжалявам, Ана. Трябва да те уволним.
Ушите ми пищят. Паниката кара кожата ми да пламне.
– Уволняваш ме заради пакетче дъвки?
– Да.
– Барб и Пол знаят ли?
– Да, родителите ми са запознати.
Усещам репликата му като ритник в слънчевия сплит. Барб и Пол знаят, че Рик ме уволнява заради пакетче дъвки „Трайдънт“ с вкус на диня? И са съгласни? Леле.
Рики се навежда, за да привлече вниманието ми.
– Ана, чу ли какво казах? Може да предадеш връзката с ключове, а аз ще ти пусна по пощата последния чек.
Примигвам, за да се фокусират отново очите ми, и се изправям
– Не забравяй да приспаднеш цената на дъвките.
– Приспаднал съм ги.
